Джон Кейз - Осмият ден

Колкото повече разсъждаваше върху тази възможност и колкото по-дълго вървеше, без да се появят преследвачи, толкова по-вероятна му се струваше. Във вилата беше настъпил такъв хаос, Барзан и хлапакът отвръщаха на стрелбата, навсякъде тичаха хора… Навярно никой не бе забелязал Дани. Иначе щяха да го търсят. А доколкото можеше да прецени, те не го търсеха. Естествено, беше само въпрос на време да намерят паспорта му — той определено щеше да привлече вниманието им.

Изтекоха час-два (кой знаеше?), преди да чуе друг автомобил. Той бе далече, камион, ако се съдеше по звука, и не беше достатъчно мощен за този хълмист терен. Дани се изправи и се вторачи в очакване камионът да се появи. Оказа се, че свети само единият фар, и това го обнадежди, че не е военен. Той излезе на пътя, протегна длани напред и се помоли.

Камионът спря на десетина метра пред него, но шофьорът не угаси двигателя. От радиото виеше турска музика. Дани стоеше под лъча на фара и сърцето му бясно се блъскаше в гърдите. До ноздрите му достигна сладко ухание… пъпеш. Откритата каросерия на камиона беше натоварена с пъпеши. Мъжът, който слезе от кабината, беше тридесетинагодишен. Носеше дънки, тениска и бейзболна шапка, обърната с козирката назад. Изпод нея се подаваше гъста тъмна коса. Той остана на разстояние и извика нещо на турски.

— Малко помощ? — с тъжна усмивка отвърна Дани. — Имам голям проблем!

Мъжът го измери от глава до пети, намръщи се и завъртя шапката си напред.

— Какво има, по дяволите?

— В беда съм — отвърна Дани, като се опитваше да произнесе думите с умолителен глас. — Имам нужда… — И тогава осъзна, че мъжът говори на английски. Това го смая. Той се олюля на болните си ходила и го зяпна.

— Как се озова тук, приятел? Къде ти е колата? Катастрофирал ли си?

— Ти знаеш английски! — удивено каза Дани.

— Да. И немски. Какво ти се е случило?

Дани се засмя и се приближи до камиона.

— Велико нещо е ирландският късмет!

— Не знаеш ли, че е опасно? И как изобщо се озова тук? — Мъжът се заоглежда наоколо за кола или мотоциклет.

— Аз… — В далечината се появиха автомобилни фарове, които идваха от посоката на вилата. — Може ли да се кача?

Той затаи дъх, докато стана ясно, че автомобилът завива в другата посока. Поне зад тях нямаше светлини. Когато Дани свърши абсурдния си разказ за това как се е озовал насред пустошта с кръв по сандалите и без документи, небето започваше да изсветлява. Беше прочел тази история в един пътеводител: младеж среща във влака някакви добродушни непознати. Сприятеляват се и отиват да пият бира във вагон-ресторанта. След два дни той се свестява край пътя. Без портфейл, без паспорт, без багаж, без надежда.

Шофьорът Салим сериозно кимна с глава.

— Много пъти съм чувал тази история — каза той. — „Турският нокаут“. Но обикновено го правят с жени и ги изнасилват. — Турчинът погледна Дани. — Нали не са те изнасилили?

— Не — отвърна американецът. — Преебаха ме, обаче не ме изнасилиха.

Салим се засмя.

— Понякога използват газ. Адски кофти. Имаш късмет, че си жив.

Дани кимна. Не му харесваше, че лъже човека, но какво можеше да му каже? Че преди малко е убил войник сред масова престрелка?

— Напоследък този район не е много подходящ за чужденци — каза шофьорът. — До миналата година даже беше забранен за туристи. И сега никой не идва насам. Много е опасно. Изобщо тази част на Турция не е препоръчителна. — Той укоризнено погледна Дани.

— На мен ли го казваш?

Салим се озадачи.

— Да, на теб.

Дани се усмихна.

— Такава е приказката. На мен ли го казваш.

Озадачението на турчина се преля в смръщване.

— Един човек висял от скала — поясни Дани. — Едва се държал с пръсти, нали разбираш? Минава друг човек. „На опасно място си“ — казва му той. И първият, оня, дето виси от скалата, отвръща…

— … „На мен ли го казваш?“ — Лицето на Салим се отпусна в широка усмивка. Той се засмя и повтори израза, като че ли бе езиково съкровище, доволно кимайки с глава. После отново стана сериозен. — Значи са ти взели паспорта? А парите?

— Всичко.

— Кофти.

Дани утвърдително кимна.

— Предполагам, че в посолството ще ми помогнат. То е в Анкара, нали?

— Да, точно така.

— А тези пъпеши в Анкара ли отиват?

Салим се засмя.

— Не. Тези пъпеши отиват в Догубеязит. — Забелязал изражението на американеца, той поясни: — В равнината в подножието на Арарат. Близо до границата с Иран.

— С Иран ли?

— Да, естествено. Там живея — това е родният ми град. Но ще се опитам да ти намеря някой, който да те закара в Анкара.