Джон Кейз - Осмият ден

Остава посолството. В Анкара. Същият проблем, само че не се налагаше да минава границата. А само хиляда и триста километра планини и степи. Ако извадеше късмет…

Дебела кафява змия с грозна глава се плъзна в сламата към крака му. Езичето й се стрелкаше назад-напред от мириса на кръв. Дани я видя първо с периферното си зрение, вцепени се и пребледня. Змията спря и прикова мънистените си очи в пространството между сандала му и подгизналия от кръв маншет на крачола.

Мислеше си — Дани не се съмняваше, че може да прочете мислите й, дали да се вмъкне в тази привлекателна дупка, а той се чудеше дали да се хвърли от сеновала. Ами ако си строшеше врата? Поне…

Войниците влязоха на пръсти и се заозъртаха наоколо, насочили узитата или калашниците (или там каквито бяха автоматите им) напред.

Сърцето на Дани бясно се разтуптя.

Турците тихо разговаряха помежду си, докато бавно обикаляха малкия плевник и търсеха някого или нещо — навярно самия него. Змията също вдигна глава и я завъртя, първо наляво, после надясно и надолу. Тя лениво се плъзна към крака му и в този момент нещо се надигна в гърлото му.

Отначало не знаеше какво е, после разбра. Беше вик.

Който преглътна.

Последва втори — направо от сърцето — и изобщо не бе сигурен, че ще успее да го сподави като първия. Усещаше го, пронизително цвъртене на невронен ужас, толкова силно, че войниците трябва да го усещаха, също както змията беше надушила кръвта му.

Тогава влечугото се извърна и след миг един от войниците каза нещо, което накара другите да се засмеят. После излязоха от плевника.

Дани се разплака.

Събуди се в мрак и мирисът на ацетон му припомни къде се намира. Удиви се, че е успял да заспи, вероятно в резултат от загубата на кръв и изчерпания адреналин. Опипом потърси стълбата и накрая я откри, спусна я долу и слезе от сеновала. Движеше се с протегнати напред ръце — точно като чудовището на Франкенщайн при своите първи стъпки в лабораторията.

Навън луната бледо сияеше зад бързо носещите се по небесния свод облаци. Той застана точно пред вратата на плевника и се заслуша. В далечината се носеше тенекиен звук на радио или телевизор. Иначе нямаше нищо. Нямаше гласове. Нямаше тропащи ботуши. Нямаше коли. Замисли се накъде да тръгне. Накъде беше пътят?

Нямаше представа.

После луната се появи иззад облаците и Дани видя върхарите на върбите, чиито листа сребрееха на лунната светлина. Дърветата растяха от двете страни на чакълената отбивка, нещо като алея. Спомняше си ги от пътя до зъболекаря. С хлапака. Едрият хлапак — който сега бе мъртвият хлапак.

Запъти се към върбите, намери отбивката и тръгна по утъпканата пръст край чакъла. Луната осветяваше пътя му. Щеше да се затича, ако можеше — ала не бе в състояние.

Отбивката свършваше с каменни стълбове, с топки по върховете. Когато ги съзря, Дани се вцепени, защото ги помисли за часови. Огрявани от процеждащите се между дърветата лунни лъчи, те сякаш се олюляваха. Когато разбра, че това е само илюзия, той забърза към пътя.

Но накъде да продължи? Асфалтът изчезваше в мрака в двете посоки. Дани вдигна поглед към небето, намери Голямата мечка и си спомни, че дръжката на тигана сочи на север.

Или беше на юг? Или може би на изток? На запад?

Тръгна наляво.

Шумът на пътя тътнеше на голямо разстояние, но докато се мъкнеше натам, Дани не чуваше нищо. Когато накрая чу автомобил, предположи, че е на около километър и половина. Воят на двигателя се издигаше и спадаше, докато автомобилът пътуваше по хълмистия терен. Дани изпадна в паника. Дали бяха военните? Ами ако беше Зебек? Дани се отдалечи от пътя, клекна зад храстите и се заслуша в приближаващия шум. Когато колата почти бе стигнала до него, той промени решението си и се втурна надолу по склона, махайки като побъркан.

Късно. Дани се изруга, когато беемвето се стрелна покрай него с пронизващи мрака фарове. Ядоса се сам на себе си. Защото нямаше никакъв избор. Не можеше да върви пеш до Анкара. Имаше нужда от превоз и трябваше да рискува.

Но пък… той бе убил войник. Макар и при самоотбрана. Не знаеше нищо за турската съдебна система — само онова, което бе гледал в „Среднощен експрес“. Не искаше да влезе в затвора — особено когато по петите му беше Зебек.

От друга страна… не можеше да е сигурен, че мъжете във вилата наистина са били войници. Това че бяха с униформи, не доказваше нищо. И изведнъж му хрумна, че нападателите може да не са знаели за неговото присъствие във вилата. Очевидно бяха търсили Барзан. Атаката е била насочена срещу него. Що се отнасяше до Дани Крей, е… само неколцина знаеха, че е бил там, и доколкото можеше да прецени, бяха верни на Барзан. Или бяха мъртви.