Джон Кейз - Осмият ден

Отгоре лъщяха парчета натрошено стъкло. Не виждаше врата. Единственият начин бе да прескочи стената или да мине през портата от другата страна на къщата — порта, която със сигурност беше завардена от войниците. Една шарена котка дремеше на слънце до прострените чаршафи и се претърколи по гръб, когато Дани се приближи.

Стената бе висока около метър и осемдесет, стъклата добавяха някой и друг сантиметър. „Не е непреодолима“ — каза си той. В гимназията беше добър на висок скок — на регионалния шампионат бе скочил метър осемдесет и пет. Само че едно време. При това на третия опит. Оттогава не го беше правил и вероятно нямаше да успее да я прескочи. Не и без да нареже гърба си. В момента, в който се извърна от стената, тишината в къщата бе нарушена от изстрел.

Отначало си помисли, че са го видели — че някой стреля по него и другите скоро ще дотичат. Но не. Първият изстрел беше последван от дълга пауза. Разнесе се втори изстрел и пак настъпи тишина. После трети. Котката се уплаши и се метна към оградата, ниско притисната към земята. Това не бе престрелка. По-скоро някой се упражняваше по стрелба в цел. И тогава се досети. Някой минаваше от труп на труп и стреляше в главите им, за да е сигурен, че всички са мъртви.

„Да ме няма!“ — каза си Дани. Той прекоси двора, подскочи, за да види какво има от отсрещната страна на оградата, но в състоянието, в което се намираха ходилата му, вертикалният му отскок бе минимален. (Дотук с фантазиите да прескочи стената със скок!) Видя само сумрачното небе и върхарите на върбите покрай чакъления път надясно.

Върна се в мокрото помещение и дръпна дюшека от кревата, с което предизвика протестите на жената със забрадката. Там ли спеше? Тихият й стон бе достатъчен, за да му скъса сърцето.

— Ела — каза той и й даде знак да го последва.

Но не. Нямаше начин. Тази ужасена жена за нищо на света нямаше да прескочи стената заедно с него.

— Те ще те убият — опита се да я убеди Дани.

Тя неразбиращо поклати глава.

За да й обясни, американецът прокара показалец по гърлото си и посочи къщата. Това още повече я уплаши и жената скри лицето си в шепи, сякаш за да го накара да изчезне. Нищо не можеше да направи.

Дани грабна един стол с права облегалка и излезе на двора, като влачеше дюшека след себе си. Побиха го тръпки. Представи си как го застрелват в гърба — куршумът забиваше парчета кост в гърдите му и разкъсваше дробовете му. Представи си…

„Стига!“

Той постави стола до стената, качи се и погледна навън.

Чакъленият път беше надясно. Макар че не виждаше военния камион (трябва да бе минал през портата, след като бяха убили пазача), пред будката беше спрял джип, може би на тридесетина метра. Достатъчно близо, за да чуе пращенето на радиостанция. Зад волана седеше войник, вдигнал приемника до ухото си. Други двама се бяха облегнали на будката и пушеха, безразлични към трупа в краката им.

Наляво бе постройката, в която го бяха пребили, по-нататък — бараки, обори и кошари. Може би щеше да успее да стигне до тях.

Дани вдигна дюшека върху стъклата, повдигна се и преметна крак върху стената. Претърколи се по дюшека и колкото можеше по-тихо скочи от другата страна, този път на пръсти. После избута дюшека от стената и затича приклекнал.

Инстинктивно се насочи към постройката, където го бяха държали, но си спомни, че вътре има камера, свързана с монитор в къщата. Зави надясно и прекоси една кошара, затрупана със сух тор. След нея имаше малък плевник с плъзгаща се врата, която беше открехната.

Първото, което усети при влизането, бе миризмата — странно неуместен мирис на плодове. Той спря и се заслуша в туптенето на сърцето си, докато очите му се приспособят към сумрака. Скоро различи грижливо подредени лопати и гребла, облегнати на стената. Сандък с дрипи, лост, празно корито и купчина пластмасови туби. На всяка от тях с черни букви пишеше АЦЕТОН.

Притисна се до стената и бавно затвори вратата. „Не бива да ме открият тук — помисли си той. — Ако съм на открито, всичко ще свърши на мига. Изстрел в главата и… толкова. Свършено е с мен. Не е добре, обаче няма да е… мъчително. Но ако ме открият тук, ще видят ацетона и може да решат да се позабавляват.“

Трябваше да се махне оттам.

Той отново пристъпи към вратата, надзърна навън и видя, че по пътя към къщата се приближава автомобил. „Голям автомобил“ — помисли си Дани и се вледени, когато позна марката: бентли. Огромната черна кола спря пред къщата.