Джон Кейз - Осмият ден

Имаха цвета на едно от любимите сака на Кейли — откритие, след което се зачуди за какво си мисли тя в момента. В Щатите беше полунощ, следователно сигурно спеше, но… може би го сънуваше. В леглото с Паулина.

Той пусна пластмасово корабче по повърхността на водата и то се заклатушка до лилавите му ходила. Като описваше кръгови движения с ръце, Дани караше корабчето да плава край стените на ваната. Чудесен начин да прекара сутринта.

— Искаш ли да поспиш?

Дани излезе от банята, облечен в дрехите, които му беше дал Салим. Памучен панталон, който стигаше до над глезените му, и бяла фланелка.

— Ужасно — призна Дани.

Турчинът посочи към импровизираното легло, което му бе приготвил на един от покритите с килим миндери. После се извини и отиде в спалнята.

Дани легна на миндера, затвори очи и постепенно се унесе, заслушан в звуците наоколо. Приглушени гласове и ориенталска музика. Автомобили. Далечни клаксони. И от време на време встъпителните ноти на увертюрата от „Вилхелм Тел“, с които звънеше мобилният телефон на Салим.

— Събуди ли се?

Дани отвори очи, запремигва и се надигна. Салим стоеше на прага на кухнята и широко се усмихваше. Беше вечер. И продължаваше да е горещо.

— Идеално беше — каза Дани. — Наистина имах нужда от сън.

— Добре. Сега да видим кой заминава за Анкара.

Турчинът вървеше бързо и енергично и Дани с усилие го следваше, като стъпваше върху външните страни на ходилата си. След по-малко от километър влязоха в кафене, пълно с мъже, които пиеха чай, играеха на карти, четяха вестници и разговаряха. От телевизора на стената говореше Кристиан Аманпур. Никой не й обръщаше внимание.

Следван от Дани, Салим обиколи масите, като се смееше и шегуваше с хората. От време на време кимаше към американеца, който неловко се усмихваше и свиваше рамене.

— Аз… хм… Божичко! — докато се мъкнеше след него към поредната маса, каза Дани. — Сигурно съжаляваш, че ме качи в камиона си.

Турчинът се обиди.

— Това беше моята възможност да ти помогна — отвърна той. — Пророкът неслучайно те прати на пътя ми.

Накрая седнаха при неколцина мъже и си поръчаха ябълков чай. Всички се държаха приятелски и се усмихваха, но резултатът бе един и същи. Салим тъжно поклащаше глава и обръщаше длани към тавана. Което означаваше: „Той е разорен. Няма абсолютно никакви пари“.

Изглеждаше безнадеждно и Дани повече или по-малко се примири с перспективата за автостоп. Ала Салим го призова към търпение и след още една чаша чай извадиха късмет. До масата се приближи възрастен мъж и размени няколко думи със Салим, който грейна.

— Готово — съобщи той и скочи от стола си. После заведе Дани в кафене на съседната улица, като по пътя му обясни: — Хакан Гюлтепе още тази вечер заминава на запад! Кара фъстъци. Ще помоля шефа му да те закара.

Щом влязоха, Салим направо се запъти към една от масите в дъното и проведе кратък разговор със скептично настроен мъж, който сякаш отхвърляше всеки негов аргумент. Ала накрая въпросът бе уреден с усмивки и ръкостискане.

— Ще те вземе, обаче трябва да побързаме — съобщи Салим.

Почти тичешком се запътиха към пазара, където турчинът бе закарал пъпешите, и Дани беше представен на Хакан Гюлтепе, едър мъж на тридесетина години с гъсти черни мустаци и златни зъби. Хакан успокоително го потупа по ръката, сякаш бе кон или куче.

— Той не знае английски — осведоми го Салим. — Но ще те закара до Бингьол. Ще ти дам достатъчно пари, за да стигнеш оттам до Анкара — не, не, ще го направя. Но гледай да не се изгубиш. Хакан ще те остави на автогарата в Бингьол, откъдето ще вземеш рейс до Кайсери. Оттам ще се прехвърлиш на автобуса за Анкара. — Той написа тези упътвания на гърба на визитката си и я подаде на Дани заедно с банкнота от десет милиона лири.

Дани не знаеше какво да му каже.

— Ще ти ги върна.

Салим сви рамене.

— Не се безпокой. Това е един от стълбовете на исляма. Да помагаш на бедните… това е дълг. Но искам да запомниш, че освен лоши, в Турция се случват и добри неща.

— Салим…

— Давам ти визитката си — продължи турчинът. — Когато се прибереш, ще ми пратиш имейл, нали?

— Да. Добре. Непременно.

Сбогуваха се и Салим се отдалечи по посока на центъра на селището. Дани го проследи с поглед и отново чу увертюрата на „Вилхелм Тел“. После се качи в кабината на камиона, който изглеждаше същият като на Салим, само че беше натоварен с чували фъстъци. Хакан Гюлтепе оголи зъби в златна усмивка, двигателят се закашля и камионът потегли в нощта под звуците на сантиментална ориенталска мелодия.