Джон Кейз - Осмият ден

След три часа имаше чисто нов паспорт и малък плик с четири двадесетдоларови банкноти и еднопосочен билет за „Дълес“. Той подписа документ, че е съгласен да върне на хазната на Съединените щати 1751.40 долара. На снимката в паспорта — под многоцветните орли и стрелки — изглеждаше изтощен, като модел в реклама на Калвин Клайн от разцвета на готик модата.

Пренощува в хотел „Спар“, което му струва осем долара и двадесет и пет цента. Скромен, но чист, хотелът беше нещо като чистилище — нито рай, нито ад, а по средата. Отпуснат по гръб на твърдото тясно легло, Дани лежеше в мрака, вперил очи в тавана, и си мислеше за кръвопролитието от предишния ден. Или беше онзи ден? Без вестници и телевизия — и без задължения (освен необходимостта да оцелее) — времето започваше да му се изплъзва. Променяше се и самият той, остаряваше в някои отношения. Усещаше го.

Лайла и Барзан. Перачката. Кучетата. Пръскащата се глава на войника. Спомни си за пистолета. Нарочно го бе оставил до трупа на Реми Барзан, сякаш му връщаше взета назаем книга.

Накрая заспа.

На сутринта взе такси до летището, където в продължение на половин час отговаря на въпроси на пропуска. Това не го изненада. Имаше еднопосочен билет и не носеше багаж. Дрехите му очевидно не бяха негови, панталоните бяха прекалено къси, фланелката беше… турска. Косата му се намираше в особено състояние — прекалено къса за вчесване, прекалено дълга за отмятане с пръсти. После идваха синините и драскотините. Зъбът.

Ако бе полицай, щеше да се арестува.

Макар че в самолета имаше достатъчно свободни места, от посолството не си бяха направили труда да му запазят място до пътеката или до прозорец, затова се озова между осемгодишно момченце и забрадена жена. Едва беше седнал, когато жената повика стюардесата, размени няколко думи с нея и Дани скоро разполагаше с три седалки само за него.

Което го остави с мислите му — този път не за Барзан, а за Кейли. Какво трябваше да направи? Какво можеше да направи? Хрумна му, че може просто да се появи в апартамента с оскърбен и злощастен вид. Но не — патосът нямаше да помогне, нито цветята. За да си върне Кейли, щеше да му се наложи да води цяла кампания. Да я подложи на обсада и дори тогава резултатът бе… неясен.

До пристигането му в анкарското посолство Зебек не можеше да знае къде е (но би могъл да се досети, че още е в Турция). Колко широка беше мрежата му? Можеше ли да проникне в данните на митницата и паспортния контрол? Може би да, може би не. Но скоро или не — щеше да разбере, че Дани се е завърнал в Щатите — и това най-вероятно щеше да се случи скоро.

И какво щеше да направи Дани? Не можеше вечно да бяга. Не бе създаден за това. Никой не беше. Освен всичко останало, не можеше да си представи да изчезне от живота на родителите и приятелите си. Както и на Кейли. Следователно нямаше избор. Никакъв. Трябваше да изобличи Зебек. Като убиец и измамник.

Нищо повече. Само че… как?

Под тях се плъзгаше Атлантическият океан. Стюардесата му даде обезболяващо хапче и скоро той се унесе в изтощена безпаметност, която по-скоро приличаше на кома, отколкото на истински сън. Когато стюардесата го събуди, беше тъмно и самолетът започваше да се спуска към ширналите се светлинни на Вашингтон.

Родителите му все още живееха в къщата на детството му в Александрия, в сенчест квартал само на петнадесет минути от националното летище. Къщата в колониален стил от началото на XX в. и четвърт акровият двор му бяха познати като собствената му длан. Сърцето му се разтуптя, когато приклекна до сандъчето с цветя и заопипва за ключа. В този момент се включиха мощни охранителни прожектори. Дани се вцепени под ярките лъчи, които бяха достатъчни, за да спрат бягство на затворници от затвора в Атика.

„Господи!“ Кога ги бяха поставили?

Той поклати глава и зачака пулсът му да се успокои. След пенсионирането си баща му бе станал горещ последовател на движението „направи си сам“. Дани си отключи и влезе, благодарен, че старецът още не е инсталирал алармена система.

Включи климатика в кухнята и си взе бира от хладилника. Безшумно обиколи къщата, отиде в банята на втория етаж и се съблече. Дълго стоя под горещата вода и остави водните струи да шибат гърба и раменете му, вдигнал лице нагоре със затворени очи. „Животът е прекрасен“ — би си помислил той, ако не бе изпитал и обратното.

Когато горещата вода свърши, Дани уви дебела хавлия на кръста си и се запъти към някогашната си стая на третия етаж. Както подобаваше на най-малкия син, това беше най-малката спалня в къщата — таванско помещение с наклонени стени и много капандури.