Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Джек и Еди вече също се бяха изправили, а Соня се протегна към револвера. Макар да беше в малцинство, русокосият не беше обикновен кръчмарски побойник. Кръвта се стичаше от строшения му нос, но той успя да се хване за количката с тялото и я засили срещу тях. Тя профуча през стаята, блъсна се в един компютър на подвижна масичка, а след това в ъгъла на лабораторията, където се събираха две работни маси. Мумифицираният труп се плъзна диагонално от количката и продължи по повърхността от неръждаема стомана на работната маса, помитайки мензури и стойки с епруветки. Накрая кацна с главата напред, като по чудо цяло, в гнездо от кабели и папки. Убиецът блъсна Роуз настрани и хукна нагоре по стълбището, взимайки по три стъпала наведнъж.

Джеф се втурна към Роуз и я притисна към себе си.

— Добре ли си, скъпа?

— Добре съм, татко. Ти кървиш.

Джеф вдигна ръка към главата, където го беше уцелила цевта на револвера.

Соня донесе парче марля и внимателно почисти раната. Не беше дълбока, но кожата около нея вече беше започнала да посинява.

— Не трябва ли да извикаме полицията? — попита тя.

— Не е ли по-добре да проверим дали копелето не е още тук? — възрази Еди.

Джеф взе оръжието от Соня и хукна нагоре по стълбите, но от стрелеца нямаше и следа. В края на краищата беше получил онова, за което беше дошъл.

— Е, това ми прилича на край на нашето приключение — подхвърли Джек.

— Може и да си прав — тъжно кимна Джеф.

— Аз видях какво пишеше на ключа — обади се Еди. — ГОЛЕМ КОРАБ.

Роуз беше единствената, която се засмя, но след това и нейното изражение стана сериозно.

— Почакай, Еди — заговори тя внезапно. — Видяла си какво пише от едната страна на ключа. Ами от другата?

— За съжаление, не успях да погледна. Нашият приятел с изрусената коса ни прекъсна точно когато се готвех да го обърна.

Всички замълчаха, но след малко Соня развали магията.

— Камерите за видеонаблюдение — подсети ги тя с пламтящи от вълнение бузи.

Другите я загледаха неразбиращо.

— Ти може и да не си успяла да видиш другата страна на ключа, но те са го направили.

— Соня, ти си гений — извика радостно Еди.

След като извади паметта на видеокамерата в лабораторията, Соня я вкара в мултимедийния четец на единия от компютрите.

— Знаеш ли как работи това? — попита Еди, когато Соня започна да набира нещо на клавиатурата.

— Научих малко от брат си. Той работи за една охранителна фирма в Милано. Тези камери не са много сложни. Записват на картата и след двайсет и четири часа автоматично изтриват записите, ако си ги прехвърлил на твърд диск. Така че единственото, което трябва да направим, е да върнем записа двайсет минути назад — обясни Соня.

На по-голямата част от него се виждаше празната лаборатория. След това видяха Соня да влиза и малко по-късно да излиза. После Джек Картрайт се появи и работи час или малко повече на единия от компютрите. Като пусна записа назад, Соня попадна на кадри как Еди и Джек изследват тялото на количката. Видяха как Еди изважда някакъв предмет от трупа, оставя го на масата, отваря го и измъква ключа.

— Това е — обади се Еди. — Дай малко напред.

Соня набра някаква команда на клавиатурата и записът се превъртя. Тя намали бързината на превъртане, докато на екрана не започнаха да се сменят кадър след кадър.

— Ето — възкликна тя.

На дисплея се виждаха показалецът и палецът на Еди, стиснали ключа.

— Това е невъзможно — обади се обезверен Джеф. — Нищо няма да се види.

— Почакайте малко — каза Соня, а пръстите й затанцуваха по клавишите. Изображението на екрана започна да се уголемява и се премести надясно. След това спря и започна отново да расте. Ключът запълни целия екран, но изображението беше неясно.

— Само да усиля малко това…

Няколко секунди по-късно Соня се облегна доволно на стола.

— Заповядайте!

Те можаха да различат едва забележими следи от гравиране в горния край на ключа. Там беше изобразена едноетажна сграда и една-единствена дума: АНГЯ. В центъра на постройката се мъдреха две малки букви „м“ и „д“.

В седем сутринта летището на Пиза беше почти празно и приличаше повече на голяма автогара, отколкото на международно летище. Увитата в зимното си палто Роуз отпиваше от пластмасовата чашка със слаб чай, която Джеф току-що й беше подал.

— Тате, наистина няма нужда да ме отпращаш у дома — промълви тя и плъзна облечената си в ръкавица ръка по неговата, а после стисна дланта му.