Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Тялото е в почти същото състояние както мъжкото — започна да говори Еди в диктофона, докато оглеждаше дрехите и няколкото кичура посивели коси около слепоочията на трупа. — Твърде е възможно да е била погребана по същото време. — Тя отряза няколко косъма и ги постави в тубичка за анализи, която залепи и надписа. Картрайт измъкна няколко нишки от роклята на жената и ги сложи в друга тубичка.

Голяма част от дрехите се бяха разпаднали, особено откъм гърба, оставяйки по тялото слой подобно на чаршаф, проснат отгоре й. Двамата с Еди започнаха внимателно да отделят тъканта, като слагаха парчетата на близката, покрита с найлон масичка. След като свършиха, покриха късовете плат с друг найлон.

Кожата на трупа беше кафява, а на места под мишниците и около таза имаше цвета на старо тиково дърво. В някои области беше напълно разложена, оголвайки жълтеникавокафяви кости.

— Добре — обади се Еди. — Хайде да хвърлим един поглед „под“ тялото.

Повтаряйки съвсем точно същото, което екипът беше направил една седмица по-рано, Джек завъртя тялото настрана. Можеха да видят очертанията на гръбнака и костите, много от прешлените се бяха оголили, след като плътта и кожата се бяха стопили. Тогава Еди забеляза нещо между шестото и седмото ребро, на мястото, където някога са били междуребрените мускули и тъкани. Някакъв сребрист предмет.

— Да я сложим по гръб — нареди Еди и помогна на Джек да завъртят лекото като перце тяло.

— Има ли нещо? — попита Джеф и се наведе да види по-добре.

— Така мисля. Джеф, би ли се…

— Извинявай — той отстъпи смутено назад.

Повтаряйки процедурата, която беше следвал Карлин Макензи, Еди сряза останките от гръдния кош. Сега вече виждаше част от сгушения между изсъхналата плът предмет. Той приличаше на метален съд. Няколко от ребрата на жената се бяха превърнали в прах. Еди внимателно отмести парче кост, след това с мека четка махна прахта от кухината, преди да пъхне пръсти в отвора.

В лабораторията цареше тишина. И четиримата се бяха втренчили в предмета, който Еди извади. Беше някаква метална кутия не по-голяма от пет квадратни сантиметра. От едната страна имаше малка закопчалка. Еди отиде до една масичка и внимателно постави предмета върху найлоновата покривка.

Кутийката беше съвсем обикновена, изработена от сребро или някаква сплав на основата на сребро. Изглеждаше така, сякаш я бяха направили вчера. Джек се наведе и нагласи лупата си, но след това я свали и придърпа друга лупа от масичката с инструментите.

— Няма знаци по нея — обяви той.

— Можем ли да я отворим? — попита Джеф.

Еди вдигна закопчалката с пинсета и отвори капачето. То се вдигна леко. Вътре, върху тапицерия от избеляло пурпурно кадифе, лежеше малък сребърен ключ. По повърхността на ключа се различаваха думите: ГОЛЕМ КОРАБ. Еди го извади от кутията и го стисна между палеца и показалеца си. Точно се готвеше да го обърне, за да види дали не пише нещо и от другата страна, когато чуха странен глас:

— Браво!

Висок мъж с руса щръкнала коса стоеше по средата на стълбището, водещо към погребалната камера. Те бяха толкова погълнати от заниманията си, че никой не го бе чул да идва. Той ръкопляскаше бавно, като шумът се заглушаваше от черните кожени ръкавици на ръцете му. Мъжът се спря, пъхна ръка в джоба си и измъкна голям револвер.

— Изглежда съм пристигнал точно на време. А сега… — Той погледна право към Еди, — моля сложете ключа на място и се дръпнете от масата.

Еди не помръдна.

— Добре — каза мъжът и вдигна пистолета.

— Еди! — изкрещя Джеф.

Мъжът се усмихна, но не отмести оръжието.

— Много разумно. — С три крачки стигна до масата и извади ключа от кутията. — Красив е, нали? — усмихна се доволно и го пъхна в джоба. — Много съжалявам, но ще трябва да ви убия. Моят работодател не иска посещението ми тук да стане известно, а и аз също. Застанете на колене.

Никой от тях не помръдна. Тогава мъжът стовари оръжието странично в лицето на Джеф и той политна назад.

— Татко! — изпищя Роуз и се втурна да застане до него.

— На колене — изкрещя стрелецът.

Джек и Еди се подчиниха.

— Обърнете се към стената. Ти също.

Треперещата Соня ги последва.

— Е, кой иска да си отиде пръв? Аз мисля, че това подхожда на най-младите. Съгласни ли сте?

Джеф инстинктивно се хвърли напред към ръката на стрелеца. С неподозирана сила той стовари челото си върху носа на русокосия и чу как костите изхрущяха. Пистолетът се плъзна по пода. Нападателят залитна назад, ала успя да се хване за края на масата, за да не се просне възнак. Но Джеф беше набрал инерция от яростта и отчаянието и стовари мощен удар в слънчевия възел на бандита. Мъжът изстена и се сгъна на две.