Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Амброджио, болен ли си? — изписка Контесина.

Томазини се опита да седне в леглото и със стенание стисна челото си. Около очите му имаше черни кръгове, устните му бяха сухи и напукани, а кожата смъртнобледа.

— Аз… не можах да спя — гласът му беше слаб и пресеклив.

— Какво, за бога, е това? — попита Козимо и посочи към пода.

Томазини погледна надолу и бързо извърна лице.

— Боже мили! Отрова? — дрезгаво попита той.

— Дано да е само това… наистина.

Сребърни звезди пронизваха черната нощ, когато Козимо се облегна на релинга и се загледа в мастиленото спокойствие на водата. Търговският кораб „Задар“, на който се качиха в Рагуза, беше бърз, но за него нямаше достатъчно бърз плавателен съд. Единственото, което искаше, бе да си е у дома, да крачи по улиците на Флоренция и да има време да изучи великите съкровища, които бяха спасили от варварите на Стасанор.

Пътуването им щеше да продължи седем дни. Първо щяха да плават на запад покрай брега, а после на юг и щяха да стигнат до Анкона. Маршрутът им щеше да ги преведе близо покрай брега, но също така означаваше, че щяха да опишат голяма дъга около Венеция. После щяха да са им нужни два дни езда, преди да си стигнат вкъщи. Изведнъж му стана студено и Козимо се зави още по-плътно в грубото вълнено одеяло, което беше наметнал на раменете си.

Събуди го остър писък. Докато навличаше бричовете си в мрака, едва не падна. Щом излезе на палубата, видя Николи и Контесина да се появяват откъм кърмата. Те гледаха със замаяни очи в тази ранна сива и студена утрин. Млад моряк тичаше към тях с почернели от ужас очи. Козимо точно се готвеше да го сграбчи, когато чу гласа на капитана.

Капитан Давоник беше едър мъж с дълга прошарена брада, тъмнокафяви очи и обветрено лице. Той беше плавал по този маршрут за Анкона поне хиляда пъти, а хората говореха, че във вените си вместо кръв има морска вода.

— Кулин, какво става? Имаш вид, сякаш си видял призрак.

Младежът трепереше и му беше трудно да говори членоразделно. Капитанът го хвана за ръката.

— Успокой се.

Момчето посочи безмълвно към релинга на левия борд.

Докъдето човек можеше да види, около кораба водата беше покрита с мъртва риба от всички видове, размери и форми. Полюшваха се на водата и стотици хиляди очи гледаха празно в оловното небе.

Скоро слънцето щеше да изгрее и Козимо седеше сам в трюма върху обърнатия кош, който служеше за маса. В главата му мислите се надбягваха, всяка следваща по-шантава от предишната. Беше тъмно, като се изключи трепкащият жълт кръг светлина, идващ от една-единствена свещ, сложена на обърнатия кош. Около него бяха струпани кошове, пълни с подправки и екзотични хранителни продукти от Турция, Персия и още по-далечни страни, кошници, пълни с тъкани с най-разнообразни основи и разноцветни като дъгата. Скоро щяха да бъдат разкроени, ушити по последната мода и разпродадени в богатите Неапол, Генуа, Венеция и Флоренция. В този товар можеше да се намира и коприната за сватбената рокля на неговата любима, размишляваше той.

Пред него лежеше разтворена книга, том, който би се смятал за най-голямата скъпоценност във всяка библиотека в който и да е град на света. Това беше трактат от гръцки историк на име Тукидид, който преди почти хиляда години беше съчинил погребална реч за известния гръцки политик Перикъл. Козимо прочете думите на глас: „Ние със сигурност няма да останем без почитатели. Оставяме могъщи знаци за нашата власт, които ще ни направят чудото на този и на идващите векове“.

На вратата се появи Контесина. Тя носеше кана вино и голяма купа с хляб и плодове.

— Хайде, Кози — усмихна се нежно неговата любима, — кълна се, че откакто се качихме на борда, не съм те виждала да ядеш.

— Мислиш, че трябва да напълнея?

— Определено.

Контесина подреди виното и храната върху импровизираната маса и седна до Козимо.

— Изобщо не съм гладен.

— Нито пък аз, но трябва да ядем.

Козимо наля малко вино. Рубинената течност, остра и силна, идваше от лозя близо до Рагуза.

— Капитан Давоник даде ли някакво обяснение на случилото се тази сутрин? — попита той уморено.

Контесина поклати глава.

— Не. Разказа ми, че повече от трийсет години плава в Адриатика. Бил по-малък от Кулин, когато направил първото си плаване, и никога не е виждал, нито чувал за подобно нещо. Напълно е объркан.

— Ако позволя на разума си да се разколебае, щях да кажа, че това е дело на дявола.

В помещението влезе и Николи.