Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Трябва да говоря с вас за Амброджио — започна той.

Контесина му предложи малко вино. Той отказа, но седна на масата.

— Трябва да е било два часа, преди да съмне. Не можех да спя и продължавах да мисля за този плъх в стаята на Амброджио. Накрая станах и се качих на палубата. Нощта беше необичайно тиха. Виждах остров Ластово откъм десния борд. Тогава забелязах, че край страната на кораба има спуснат кош. В него беше Амброджио, легнал по корем, а ръцете му бяха във водата. Видях да проблясва нещо зелено. Стана толкова бързо, че не съм сигурен.

— Стъкленицата — обади се Контесина.

— Защо не ни е казал?

От палубата се чуха силни викове.

Козимо стигна първи до стълбата, качи се горе и протегна ръка, за да помогне на Контесина.

Амброджио Томазини беше почти гол. Мокрото му тяло беше облечено в мръсна жилетка и скъсано бельо. Той се свиваше като диво животно, а лицето и ръцете му бяха покрити с големи рани и подутини, от които изтичаше жълта течност. Очите му горяха диво. Косата му, някога красив рус перчем, сега беше опадала цялата, като се изключат няколко мокри кичура, залепени за окървавения му скалп.

Капитанът и помощникът му стояха на около метър от него и се бяха вторачили ужасено в ставащото.

— Отдръпнете се! — изкрещя Томазини. — Отдръпнете се! Не ме докосвайте. Аз съм прокълнат — тогава забеляза Козимо и останалите. — Кози… Кози — сълзи се затъркаляха по бузите му, смесвайки се с кръвта.

Започна да вали.

— Амброджио, какво направи?

На лицето на Томазини се изписа учудване.

— Защо скри стъкленицата от нас? Защо не…

Томазини залитна две крачки към тях. На зловещо разкривеното му лице се изписа налудничава усмивка.

— Козимо, о, благородни, добродетелни Козимо. Я се чуй, може би тогава ще разбереш защо на толкова хора им се повръща от теб.

Вече валеше силно.

— Какво се надяваше да постигнеш, Амброджио?

— Козимо, аз имах своите нареждания.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно не смяташ, че само ти и Лигата на хуманистите се интересувате от откритията на хора като Валиани, а? — Той се закашля и повърна. Кръв изпръска палубата. Когато вдигна отново глава, приличаше на вампир от ада. — А Валиани — той дишаше с мъка, — не беше много потаен за пътуванията си. Нали така? Светият отец знаеше за Голем кораб много преди нас.

— Светият отец? Какви ги говориш?

— Козимо, имаш много къса памет. Започнал си да забравяш. Моят баща беше главен теолог на кардинал Балтасаре Коса, както Негово светейшество беше известен по-рано. Аз израснах в дома на бъдещия папа. — Томазини се опита да се усмихне, но резултатът беше смразяващ. Лицето му заприлича на чудовищата по улуците на черквите.

— Искаш да ми кажеш, че папа Йоан е знаел за тази стъкленица?

— Знаеше, че в стария манастир има скрити тайни. Един пратеник от Македония спомена това място още преди години и после… — Томазини погледна към небето, а лицето му се изкриви от болка. — Светият отец научи, че Валиани и други хора са по следите на тези тайни. Бях повикан в Рим, за да разговарям с Негово светейшество. Той знаеше за моето приятелство с теб. Щях да имам възможност да му съобщя всяка информация, на която можехме да попаднем. — Той отново направи гримаса и притисна едната си страна. — И когато изведнъж се появи Валиани, изпитах чувството, че съм получил всичко на тепсия. Трябва да призная, че не се радвах на изгледа да пътуваме по македонските чукари, но все пак ставаше дума за една много благородна кауза.

— Така ли?

— Да, Козимо, може и да не знаеш, но другите хора имат различни идеали. Моят господар, папа Йоан има врагове, които го нападат от всички страни. Той е както военен, така и духовен водач… Той… той… — Краката на Томазини започнаха да поддават и той падна на колене. — Папата… се надяваше да има нещо… много ценно в библиотеката на Голем кораб…

Очите на Томазини горяха от омраза към самия себе си.

— О, господи, Козимо, мой верни приятелю… толкова съжалявам… аз, аз… отворих стъкленицата.

Устните му продължиха да мърдат, но повече нищо не се чу. С дълбок стон той падна напред като полупразен чувал с брашно.

Всички се бяха събрали на палубата на „Задар“. Капитанът, екипажът, Козимо, Контесина и Николо Николи. Тялото на Амброджио Томазини лежеше завито в импровизиран саван върху дъската, по която щеше да се плъзне във водите на Адриатика. Капките дъжд барабаняха по палубата, оставяйки тъмнокафяви петна с големината на златен дукат.