Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Роуз, страхувам се, че трябва да го направя. Съжалявам, но имахме прекалено много премеждия. — Беше го яд на самия него, че изложи живота на дъщеря си на толкова опасности, развали престоя й в Италия и стана причина да види толкова ужасии. — Аз съм… — започна той.

— Тате, няма нужда. Вината не е твоя. Погледни на нещата от друг ъгъл. Колко момичета на моите години са ставали свидетели на подобен екшън? — тя се засмя. — Помисли си само какви истории мога да разказвам… Шегувам се — добави бързо, когато видя как лицето на баща й се смръщва. Той успя да се засмее примирено и я прегърна.

— Обещай ми — помоли я той, като я държеше на ръка разстояние, — обещай ми, че думичка няма да кажеше на никого. Дори и на майка си… особено на нея.

— Честна скаутска.

Двамата се обърнаха, когато чуха Еди да се приближава.

— Всичко наред ли е?

— Да. Паспортът, билетите, парите — израпортува тя с крива усмивка на Джеф. — Или поне трите неща бяха у мен, когато преди две минути бях помолена да проверя.

Еди се засмя и целуна Роуз по челото.

— Скоро ще се видим.

Роуз се вдигна на пръсти и целуна баща си по бузата.

— Ох!

— О, боже, тате, извинявай.

— Няма нищо — той внимателно докосна наранената си буза.

Когато стигнаха в района, където се правеха проверките, той напомни:

— Щом си стигнеш вкъщи, ми се обади. Разбрано?

— Да, татко, ще ти звънна. Да се пазиш. Не разбирам какво в действителност става с вас, но може би вече е време да идете в полицията?

— Да, Роуз, може би. Но не се тревожи. Ще се оправим. А ти ще дойдеш отново само след няколко месеца. Обещаваш ли?

— Опитай се да ме спреш.

С тези думи тя мина през охраната. От другата страна си взе сака и се обърна за последен път да помаха на Джеф и Еди, преди да поеме по широкия коридор, който отвеждаше към чакалнята на заминаващите.

Роуз седеше и четеше списание, когато един глас обяви на италиански, а после и на английски, че пътниците от бизнес класата могат вече да се качват за полета на „Бритиш еъруейс“ до летище „Гетуик“. Тя сгъна списанието, пъхна го в страничния джоб на сака и се изправи.

— Роуз — обади се някой зад нея.

Тя се обърна, смая се, а после се усмихна.

— Какво правиш тук?

Рагуза, юни 1410

Когато слънцето започна да наднича откъм изток, Козимо и неговите хора бяха оставили манастира далеч назад. Три дена по-късно стигнаха в крайбрежния град Рагуза.

Беше приятно да се върнеш в цивилизацията, но те не се впуснаха в хвалби за трудностите, които бяха преживели. Когато стигнаха до една странноприемница, разположена в средата на оживеното пристанище, слънцето започна да залязва, озарявайки проблясващите води на залива с топло златисто сияние. Моряците лъскаха палубите на лодките, а продавачите гледаха да разпродадат евтино рибата и зеленчуците, струпани по сергиите им. Заливащи се от смях деца играеха край въжетата, с които лодките бяха привързани за кея, и се гонеха около мрежите и кошовете, докато възрастните разговаряха и си пийваха.

Козимо беше във весело настроение. Приключението се оказа крайно рисковано, но си заслужаваше. Придобивките от манастира бяха наистина удивителни. Сред тях имаше колекция от есета на Марциал, коментар върху Омир и един смайващ текст, който, изглежда, беше ранен препис на Платонова лекция. Беше успял да спаси и част от оригинален текст на Аристотел, който ценеше най-много, както и едно оригинално произведение на великия Херодот, наречено „История“. Тази нощ и тримата спаха като заклани, защото това бяха първите истински легла от нощта на нападението срещу манастира.

Козимо почука на вратата. Той потропа отново, този път по-силно. Пак нямаше отговор.

— Амброджио… Амброджио — провикна се той.

Контесина и Николи чакаха в коридора зад гърба му. Те се обърнаха, когато гостилничарят се появи, размахал голяма връзка ключове.

— Притеснявате се за вашия приятел? Може би снощи е пийнал малко повечко. — Мъжът се изкиска и потърка четината по брадичката си.

Той отключи вратата и я бутна да се отвори.

Амброджио лежеше с разперени крайници на леглото.

— А сега ще ви оставя да лекувате махмурлука му — весело подхвърли гостилничарят.

Контесина хвана ръката на Томазини.

— Амброджио — прошепна тя. Той трепна, когато тя го повика отново и очите му се отвориха.

— Изглеждаш ужасно — обади се Козимо. — Мислех, че можеш да контролираш пиенето си.

Той се спря рязко до ъгъла на леглото на Томазини. Подът беше омазан с кръв и гнусна на вид жълта течност. Голям кафяв плъх с разперени лапи лежеше по гръб до повърнатото. Огромен тумор, почти с големината на черепа му, беше изскочил от главата му. По козината се виждаха ивици съсирена кръв, а очите му бяха още отворени.