Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Минаха покрай останките от кулите и намериха тясна пътека между скалите, която ги заведе до брега на езерото. На около сто метра навътре, в неподвижната черна вода се виждаше малък остров. Дървета закриваха по-голямата част от крайбрежната му ивица, но те можаха да различат очертанията на ниска сграда. Стените й бяха равни и без украса.

Двамата свалиха раниците си и Джеф се зае да маха калъфа на каяка и го разгъна върху дребния чакъл. Той зави маркуча на помпата за вентила и завъртя ръчката, която освободи сгъстения въздух в малката бутилка, и каякът започна да се надува. После избутаха заедно лодката във водата и се прехвърлиха в нея.

Нямаше вълнение, така че лесно прекосиха езерото. Когато стъпиха на каменистия бряг на острова, бяха поразени от покоя на почти пълната тишина, която ги заобикаляше. Постройката господстваше над острова, един огромен мраморен блок, безличен и заплашителен. Стените бяха гладки, обработени безупречно, оставяйки само текстурата на камъка да нарушава еднообразието. Напомни им нещо, което Алберт Шпеер е сънувал и сътворил за фантазиите на Адолф Хитлер за столицата на Третия райх.

Те обиколиха два пъти сградата, преди да открият вратата. Тя представляваше тесен мраморен четириъгълник, изработен от същия камък като стената. Текстурата преминаваше от вратата през процепите, които я маркираха, и продължаваше по стената. Щеше да е почти невидима, ако беше затворена, но сега стоеше леко открехната. Ключалката бе пипана наскоро, защото все още се виждаха петната от някаква смазка. Джеф почувства как от вълнение по гръбнака му полазват тръпки.

— Еди, ти няма защо да идваш по-нататък — настоя той, докато вадеше фенерчето от чантата си.

— Не ставай смешен.

— Може би няма да е зле един от нас да остане тук за всеки случай.

— О, Джеф, я се разкарай. В случай на какво? Не смяташ ли, че е малко късно за подобни мисли?

— Добре де — съгласи се той, запали фенерчето и се наведе, за да мине под трегера. Стъпките им започнаха да отекват по мраморния под на тесния коридор. Фенерчетата им пронизваха мрака с призрачни жълтеникави лъчи и те едва можеха да различат далечната стена, която просто беше поредната безлична каменна преграда. Но щом очите им привикнаха с празнотата и тъмнината наоколо, забелязаха слаба ивица светлина и мракът в празното пространство отстъпи място на някаква форма — оказа се правоъгълен отвор, зад който започваше коридор.

Далечната светлина беше достатъчна, за да могат да виждат, затова загасиха фенерчетата. Каменните стени бяха също толкова гладки и безлични, както останалата част от мавзолея. Студен, бездушен мрамор, който проблясваше съвсем слабо. Започнаха да се приближават към чупката на коридора и инстинктивно забавиха крачки, прилепвайки се към стените. Когато стигнаха до края на коридора, видяха друг правоъгълен отвор в камъка. Голяма метална врата водеше към нов коридор и после през отвора се влизаше в помещение с висок таван. Стените бяха оцветени от оранжева светлина, която танцуваше и караше камъка да проблясва. Еди се промъкна през отвора и внимателно надникна в помещението.

То представляваше кръгла зала с висок сводест таван, заострен в центъра като куполите на черквата „Свети Василий Блажений“ на Червения площад. Стените и подът бяха направени от най-чистия бял камък. В центъра беше разположен тежък блок черен мрамор.

В началото Еди не можа да разбере как се осветява помещението. По стените нямаше факли, но в пода имаше прокопан канал, широк може би шейсет сантиметра, който обикаляше периметъра на помещението. От него се издигаха пламъци, захранвани от гъста черна течност. Очевидно някой беше идвал тук съвсем наскоро.

„Май това не е най-подходящият момент“, помисли си Джеф, но вече нямаше връщане назад.

Оставиха раниците си на входа и се приближиха към черния обект, разположен точно под най-високата част на тавана. В основата имаше три дълбоки стъпала. Те се изкачиха внимателно по тях. Когато стигна върха, Еди зяпна и едва не изгуби равновесие.

— Боже мили! — възкликна тя.

Два ковчега лежаха един до друг под стъклен балдахин. В единия лежеше жена, облечена в дреха, която приличаше на сватбена рокля, с тази разлика, че беше кремава и обточена с бледосини ширити. Лицето й бе покрито с тънък като паяжина воал. Мъжът в другия ковчег носеше дълга дреха от тъмносиньо кадифе, обточена със златен брокат. Лицата им се бяха разпаднали, а кожата по брадичките и бузите стоеше по парцала. Ръцете им бяха отпуснати върху кремава коприна, а плътта по тях се беше стопила, което правеше еднаквите им пръстени от бяло злато с аметисти да изглеждат твърде големи. До най-близкия ковчег се издигаха две мраморни колони. Върху левия капител беше положена обикновена правоъгълна дървена кутия, дълга около трийсетина сантиметра. Върху десния капител лежеше златна плочка с гравирани думи на латински: Козимо и Контесина де Медичи.