Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Джулио пъхна цигарата между устните си. Дръпна си още веднъж, хвърли я на земята и я смачка с върха на обувката си. Когато вдигна очи, Кандоти беше насочил пистолет в челото му. Джулио трепна и отстъпи назад.

— Несполуката е извинима в много професии — уморено започна Кандоти. — Хората са склонни да приемат, че рок звездата има право да закъснее за предаване или че художникът се нуждае от малко повече време, за да довърши шедьовъра си. Но убийците? При тях това е недопустимо, нали? Сигурен съм, че разбираш това.

Джулио мислеше напрегнато. Нито едно положение не беше непоправимо. Той стрелна поглед към колите и видя, че двамата мъже гледат право към тях.

— Бих казал, че съжалявам, че трябва да направя това — продължи полицейският началник, — но мразя клишетата. Мисля, че и с теб е така. Дали да те накарам да застанеш на колене и да те прострелям в главата, или ще бъде по-спортсменско да те пусна да побегнеш и да те застрелям в гърба?

Пистолетът изгърмя и в челото на Джулио се появи голяма дупка.

— Или пък да го направя изненадващо? — довърши Кандоти. После прибра оръжието, обърна се и тръгна към колата, като внимаваше да не накаля обувките си. Вече палеше двигателя, когато двамата полицаи се приближиха. Кандоти натисна копчето, за да свали страничното стъкло.

— Заровете го в гората — нареди той, вторачвайки се в студените очи на офицера от ОСР. Без да обели и дума, той даде газ и полетя надолу по калния междуселски път, после излезе на главния и пое обратно към най-безоблачната република.

Флоренция, днес

Беше късно вечерта, когато най-сетне стигнаха до параклиса на Медичите. Всички места във влаковете, заминаващи от Венеция, бяха разпродадени, включително за късните, затова наеха кола. Докато се отбият да видят още веднъж Роберто, после до апартамента на Джеф да вземат някои неща, а след това в полицейското управление, за да получат разрешение да заминат за Флоренция, и ето ти го станало четири след обяд, преди да тръгнат от Пиацале Рома.

Джек Картрайт ги посрещна при началото на стъпалата, водещи надолу към погребалната камера. Той стисна ръката на Джеф и стрелна към Еди разкаян поглед. Тя завъртя очи и влезе направо в някогашния кабинет на чичо си.

Полицията беше върнала всичко, което бяха отнесли за анализ, но само една от работещите в лабораторията, Соня Стефани, се бе върнала от отпуск. Компютрите бяха инсталирани наново, файловете проверени. Всичко беше така, както трябваше да бъде. Фактически, всичко бе по един зловещ начин същото, както една седмица по-рано, сякаш нищо не се бе случило.

Джек посочи към тавана.

— Видеонаблюдение — поясни той. — Полицията го препоръча и застрахователите настояха. Ако ме питате, това си е чисто нахлуване в частна територия.

Еди вдигна рамене.

— Добре си направила, че си се върнала толкова рано — обърна се тя към Соня. — Ние с Джек го оценяваме много високо.

— Честно казано, ми стана ужасно скучно. Била си във Венеция?

— Да, имах нужда от малка почивка — излъга Еди. — Това е моят приятел Джеф, а това е неговата дъщеря Роуз.

Те се здрависаха.

— Е, какво става? — попита Еди. — Чух за този телевизионен репортаж. — Тя хвърли поглед към седналия на въртящия се стол пред старото писалище на Карлин Макензи, Джек Картрайт.

— Виждаш ли тези — обади се Джек и посочи към изображението на компютърния екран. Цветните чертички приличаха на офицерските нагръдни лентички. — Преди два дни се сдобих с чисто нов софтуер, който ни позволява да установим последователността на ДНК и от най-малкия източник. Това означава, че можах да получа много по-точен ключ за природата на ДНК-то, което извлякохме от тялото, смятано за Козимо. За сравнение тук има проби от четирима други членове на фамилията Медичи. — Той натисна няколко клавиша и под първата група цветни чертички се появиха още няколко.

— Трябва да има съвпадение в тази област — той прекара курсора по ивица цветни чертички, — но няма нищо. — Джек погледна към Еди. — Тялото, което изследвахме, не може да е било на член на фамилията Медичи.

— И кой, по дяволите, е той?

— Това не мога да кажа, но открих някои интересни нещица. Сравних пробата с международната карта на човешкия геном, която всъщност е каталог с ЕНП-та.

— Които са какво?

— Единични нуклеотидни полиморфизми — набързо обясни Еди. — Малки количества човешко ДНК, което обикновено е различно във всеки човек. Частиците от генома, които са причина човекът да има, да речем, сини очи. Или космат гръб.