Майкл Уайт - Тайната на Медичите

Върналият се Николи сграбчи Козимо за едната ръка, а Контесина го хвана за другата и те се запрепъваха, за да изминат последните метри открита площ и да навлязат сред дърветата.

— Не спирайте — извика Николо и задърпа Козимо.

— Пуснете ме — ядно изсъска Кози и се опита да се освободи. — Не съм дете.

С последен изблик на сили, които не знаеше, че притежава, той прибра меча си и хукна през шубраците. Още чуваха гласовете на преследвачите, но те започнаха постепенно да отслабват. В името на няколкото скъпоценни произведения, които бяха спасили, той не можеше да си позволи да спре или поне не, докато още можеше да диша.

Когато Амброджио стигна до мястото на срещата, започна да вали като из ведро. Болеше го цялото тяло, а по ръцете и лицето му кървяха рани. Спря да си почине малко, извади стъкленицата и я вдигна към светлината. Сякаш зеленият блясък беше по-силен или така му се струваше? В своя стъклен затвор зелената течност приличаше на жива и Амброджио почувства скритата й мощ. Той не можа да се въздържи и се усмихна. Неговият учител знаеше много повече от него за този чудодеен предмет. Но той беше онзи, който го държеше в момента. Прибра стъкленицата в туниката си и в този момент чу пукота на клон. Изтегли меча от ножницата и се запромъква предпазливо сред редките дървета.

Мъжът вече се беше надвесил над него, когато той успя да го види. Томазини потисна вика си и отскочи назад.

— Амброджио, аз съм.

— Николо! Слава богу!

Двамата се прегърнаха. Амброджио замръзна, когато от мрака се показаха още две фигури. После на лицето му се появи широка усмивка, щом разпозна упътилите се към тях Козимо и Контесина.

Венеция, днес

Винсънт беше дръпнал тежките завеси и беше намалил светлината, оставяйки огънят да хвърля успокоителните си отблясъци из стаята. Еди и Джеф седяха на дивана. И двамата държаха по едно голямо бренди, а Роуз спеше неспокойно на коженото кресло под прозореца в другия край на библиотеката. Апартаментът на Джеф беше запечатан, защото екипите на „Съдебна медицина“ още не бяха свършили със събирането на доказателства. Кандоти им разказа, че са били следени от полицейска част и този ход им беше спасил живота. Роберто държеше да отседнат в палацото и престана да настоява да бъде пренесен там едва когато Еди заплаши, че ще си опакова нещата и ще замине сама с нощния влак за Флоренция, ако го направи.

Въпреки че полицията беше следила всички техни стъпки, откакто бяха оставили Роберто в болницата, Джеф и Еди бяха разпитани подробно от двама старши полицейски офицери. Трябваше да разкажат няколко пъти как са посетили „Ла Пиета“ просто като туристи, за да разгледат прочутите стенописи; как са си тръгнали оттам малко след пет и половина и са се върнали в апартамента. И двамата направиха подробни описания на убиеца и потвърдиха, че той е човекът, който ги е преследвал миналата вечер и беше ранил Роберто и убил Дино, а също така, че той е похитителят на катера на Роберто и убиецът на шофьора Антонио.

Психоложка разговаря насаме с Роуз и по-късно с Еди и Джеф. Но Роуз се успокои истински едва когато се озова в палацо Балиони. Тя, изглежда, се чувстваше привлечена от мястото и беше установила голяма близост с Роберто. Чувстваше се в безопасност зад древните стени на дома край канала. Преди да си легне, беше изпила една специална напитка за лека нощ, приготвена от Винсънт, който обяви, че рецептата е тайна и се предавала в неговото семейство от поколение на поколение. Роуз се унесе и заспа под мелодичните звуци на Брамсовото Интермецо в А минор. Когато Джеф я целуна за лека нощ, последното нещо, което каза, беше:

— Татко, направо не мога да повярвам. А излязох само за няколко минути от апартамента.

Джеф погледна към спящата си дъщеря.

— Младите притежават учудващи възстановителни сили — тихичко го успокои Еди.

— Предполагам, че случилото се е събудило ужасни спомени у теб.

Тя се усмихна.

— Годините психотерапия загладиха пукнатините. Аз бях само на осем, когато родителите ми бяха убити. Бях много малка, но не искам да кажа, че не го помня. Напротив. Спомням си всяка подробност, сякаш беше вчера. — Тя, изглежда, искаше да говори и Джеф я остави да продължи. — Толкова пъти съм го преживявала наново. Споменът никога няма да загуби силата си, но аз се примирих с факта, че това в действителност се е случило. Наистина влязох в онази импровизирана лаборатория в пустинята и намерих татко и мама буквално плуващи в собствената си кръв. Случайно убийство. Извършителят беше отмъкнал само няколко долара. Случи се преди три десетилетия. Часовниците не застинаха, светът не спря да се върти около оста си, дори ако човек си мисли, че трябва.