Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— А сега работиш с мъртъвци.

— О, да.

— По някакъв странен начин май ти помага.

— Не съм сигурна в това, но ти дава друга гледна точка към нещата.

Джеф я погледна въпросително.

— Виж Козимо де Медичи. Един от най-богатите хора, които някога са се раждали. В рамките на своето време е могъл да направи всичко, което поиска. Или почти всичко. За бога, та той полага началото на Ренесанса. А какво е днес? В най-добрия случай купчина ронещи се кости в някога красив жакет със златни копчета, където и да лежи истинското му тяло.

Джеф се сети за бедната Мария. Животът й беше толкова ненужно и жестоко прекъснат! И на Дино също, който плати най-високата цена за това, че ги спаси. Това стана само преди две вечери, а имаше чувството, сякаш е било преди векове. Къде ли беше Дино сега? Дали наистина някаква част от него е намерила любимите си съпруга и дъщеря? Дали най-накрая страданията им са свършили? Или всичко онова, което Дино някога е бил, сега е просто парче месо, което се разлага в някоя морга наблизо?

Джеф отпъди мислите си и погледна нагоре към тавана.

— Въпроси без отговори — въздъхна той. — Мисля, че само в мигове като този ние, хората, се спираме и започваме да размишляваме какво всъщност представлява животът. И до какво заключение стигаме?

— Всеки от нас си прави различни заключения — отговори Еди.

— Но има някои основни истини. Не е ли така?

— Вероятно не — поклати глава Еди.

— Всичко е вятър и мъгла, не мислиш ли? Независимо дали вярваш в задгробния живот, единственото, което има значение, е какво оставяш на хората. Без значение дали под формата на велики произведения на изкуството, или на хубава музика, която хората ще слушат векове след смъртта ти, или нещо толкова простичко като да те помнят като добър човек. Като някого, който е дал повече, отколкото е взел.

— Може би — Еди допи чашата и си наля втора. — Но каквото и да си направил, каквото и да си оставил подире си, то постепенно изгнива и най-накрая изчезва. Виждам това всеки работен ден. Накрая нищо не остава. Абсолютно нищо. Костите се превръщат в прах и вятърът я отнася. — Тя отпи голяма глътка от брендито си. — И онова, което правим, също изчезва. Нали така? — тя не изчака Джеф да отговори. — Един ден музиката на Моцарт ще бъде забравена, думите на Исус няма да означават нищо. Техният принос ще е избледнял в паметта на хората. Както е казал великият Джордж Харисън „Всичко трябва да отмине“.

— Точно така — кимна Джеф, вдигна чашата си в шеговита наздравица и двамата се засмяха.

— И какво ще правим сега? — попита Еди и потърка очите си.

— Първо, ще заминем за Флоренция. Всички заедно. — Джеф хвърли поглед към Роуз, защото изпита чувство на вина, задето е набъркал дъщеря си в този хаос. След това изведнъж го обзе гняв, че е толкова безсилен да я защити от ужасите, на които стана свидетел.

Торонто, днес

Един от младшите помощници на Люк Фурние набра венецианския телефонен номер и прехвърли разговора в летящата към аерогарата лимузина.

— Добра вечер — рече Фурние. Чу как мъжът си пое дъх и разбра, че се готви да заговори.

— Няма нужда да казваш каквото и да било — Фурние беше кратък и точен. — Да го направим, колкото може по-просто. Искам лично да се намесиш. Разбра ли?… Добре. Това е всичко. И да не ме прецакаш!

Венеция, днес

Двамата мъже носеха еднакви сиви костюми. Единият беше с авиаторски слънчеви очила на носа, макар че беше десет и половина вечерта и пред полицейския участък бе тъмно като в рог. Косата на по-високия мъж беше щръкнала и изрусена, но се виждаха тъмните й корени. Дъвчеше дъвка. Те се доближиха до гишето и дежурният полицай Габриели Рисо ги огледа и усети как страхът пропълзява надолу по гръбнака му.

— Да?

Мъжът със слънчевите очила мълчаливо огледа помещението. Другият извади портфейл от джоба си и го доближи до лицето на дежурния.

ОСР: Отдел за специални разследвания, елитна част на карабинерите за борба с тероризма.

— С какво мога да ви помогна? — попита Рисо.

Без да спира да дъвче, русият заяви:

— Тук сме, за да приберем затворника.

— Ако имате предвид заподозрения за убийство, когото тази вечер докараха от „Сан Марко“, още оправят документацията му.

— Извикай началника си да дойде тук… веднага.

Рисо се вгледа в очите на мъжа и реши, че е по-добре да не се разправя. Той вдигна слушалката и набра три цифри.

Няколко минути по-късно се появи мъж на средна възраст, облечен в униформата на заместник — областен началник на полицията.