Майкл Уайт - Тайната на Медичите

— Какво можем да направим?

— За съжаление, не много.

— Николо, не можем да оставим тези книги!

Контесина се наведе и нежно сложи ръка върху рамото на клекналия Козимо, но вече беше твърде късно. Мародерите бяха наблизо. Виковете им започнаха да отекват по коридора.

— Бързо! — извика Контесина и дръпна Козимо.

— Трябва да спасим каквото можем. — Козимо пъхна няколко скъпоценни тома в ръцете на Контесина и започна да тъпче каквото докопа в джобовете и под колана си. Николо грабна няколко свитъка и дръпна Козимо зад най-високия куп кошове. Миг по-късно двама от бандитите на Стасанор се втурнаха в библиотеката.

Преди да успеят да се доближат, Контесина и Николи изскочиха от скривалищата си. В едната си ръка Николо държеше факлата, а в другата меча. Факлата описа огнена дъга във въздуха. Пламъкът опърли лицето на единия от мъжете и той нададе вой. В този миг Николи замахна и мечът улучи гърлото на нападателя. Кръвта изригна като фонтан, а бандитът рухна на колене, притискайки ръце към шията си. Контесина се втурна към другия мародер. Изненадата беше на нейна страна. Смаяният й противник успя да отбие първия удар, но с втория тя го прониза в гърдите. Той умря, още преди да се стовари на земята.

Навън, в коридора, се чуваха още приближаващи гласове. Николи изгаси факлата си. Те се хвърлиха обратно в сенките и затаиха дъх. Двама нападатели притичаха край тях и нахлуха в склада. Няколко секунди по-късно те се показаха отново, но не забелязаха тримата флорентинци, натъпкани в тъмната ниша.

— Какво ще правим сега? — попита Контесина.

— Последвайте ме. — Николи огледа коридора и се измъкна.

След като минаха покрай склада и скромната трапезария, през друга врата се озоваха в параклиса. Запромъкваха се покрай стените, като лъкатушеха между каменните колони, и стигнаха до олтара. Един млад монах, момче на не повече от тринайсет, изскочи изотзад с вдигнат в ръцете кръст. Лицето му беше пребледняло от ужас. Когато видя Николи, стиснал меч и с лице, изпръскано с кръв, то нададе писък, изпусна кръста и побягна като стрела. Николо пое по каменните стъпала в ъгъла на помещението, откъдето тясна врата извеждаше в широк коридор. През прозорците видяха група бандити да тичат към параклиса.

— Кулата трябва да е отдясно — прошепна Николи. — Мисля, че оттам има таен изход.

Бандитите не ги забелязаха, когато се промъкнаха вътре. В центъра на кулата стоеше самотна фигура, с килнат на една страна шлем. Юношата имаше вид на заек, застинал в кръг светлина. Беше на не повече от петнайсет и много приличаше на момчето монах, но очевидно бе живяло съвсем различен живот от неговия, защото погледна към меча си, който лежеше на дървената скамейка близо до него. Николи наклони глава на една страна и вдигна вежди.

Само няколко секунди бяха нужни на Николо да върже ръцете на младежа и да му запуши устата, а през това време Контесина и Козимо огледаха помещението. В дървения сандък, облегнат на извитата външна стена на кулата, намериха въже и две абордажни куки, останали от ремонта на манастира преди няколко години.

Една полуотворена врата водеше към рампа, която се спускаше до равнището на мецанина. Нямаха друг избор, освен да стиснат мечовете си и онова, което бяха успели да спасят от библиотеката, и да хукнат нагоре по рампата. На върха имаше парапет, а зад него се стелеше черната нощ. От лявата им страна се простираше пасаж, който водеше обратно в манастира. Контесина надникна предпазливо над стената и можа да види земята на десет метра под тях. Местността беше покрита с трева, която изчезваше в мрака.

Николи взе едната абордажна кука, а Козимо закрепи другата на парапета. После хвърлиха въжетата към земята. Николо първи прекрачи парапета и се спусна. Кози помогна на Контесина да спре да се люлее и тя започна ловко да се плъзга надолу. Скоро и Козимо се спусна на земята, ала при приземяването две книги изпаднаха от туниката му. Той се наведе да ги вдигне, но Контесина го изпревари.

— Остави ги — отсече тя, когато две стрели се забиха в земята до тях.

Те се втурнаха надолу по неравните ливади, като се стремяха да бягат на зигзаг. Козимо забеляза група ездачи, които пришпорваха бясно конете си към дървен мост близо до стената, за да пресекат пътя им. Той беше изтощен и почти спря, опитвайки се да си поеме дъх.

— Давай, Козимо — изкрещя Контесина и хукна обратно. Тя го прегърна. — Хайде, още малко. Ако успеем…

В този момент водачът на групата, изненадващо бързо прекосил разстоянието, изскочи из сенките, които хвърляше манастира. Той вдигна копието си и го запрати към тях. Контесина се хвърли напред и блъсна Козимо, за да не бъде улучен. Той залитна, ездачът дръпна юздите на коня си, а копитата на животното за малко не смазаха черепа му.