Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Притеснена, Нунуфар смръщи чело и с лека стъпка се отправи към креслото до съпруга си, събу обувките си и приседна със сгънати крака.

- Мили боже! - възкликна тя, най-накрая проумяла напълно тревогата на мъжа си. - Щом е така, значи, си прав. Положението там е като бомба със закъснител. - Прехапа устни. - Ами сега? Какво ще правим?

- Не знам. Ти как мислиш?

- Трябва да говорим с Крикор, това е ясно.

- Лесно е да се каже - възрази Калуст. - Но къде е той? Единственото му писмо до нас е от Женева, в което казва, че ще пътува за Константинопол и после за провинцията, хукнал след някаква фуста. - Взря се в жена си. - Да не ти е споделил нещо?

Нунуфар поклати глава.

- Разбира се, че не - увери го тя. - Обаче има начин да разберем...

- Как?

Жената зарови ръка в косата си и започна да навива един кичур на пръста си, както правеше винаги, когато обмисляше някакъв проблем.

- Не забравяй, че имаш отлични контакти в Константинопол - напомни му тя - Защо не попиташ Салим бей?

При тези думи Калуст се стегна и скочи на крака. Беше му писнало да се тревожи, искаше да действа.

- Чудесна идея! Ще му пиша.

ГРАД КАЙСЕРИ СЕ ПРОСТИРАШЕ В ДОЛИНА, където растяха върби, къщите се подпираха едни други по непавираните улички, повечето бяха от кирпич - бедни постройки с порутени стели и олющени фасади. Все пак имаше нещо в него, което привличаше Крикор. Може би се дължеше на факта, че семейството му беше от тук, или вероятно заради двата заснежени върха на планината Ерджиес дагь, които блестяха на хоризонта. Или пък причината бе просто вълшебното присъствие на Мариян с нейната арменска омая, която го пленяваше и го караше да вижда красота на място, където всъщност тя не съществуваше.

Тази сутрин Кайсери за първи път разкри онази своя същност, за която посетителят не подозираше. Крикор бе излязъл на разходка до къщата на Берберян. Беше заключена, като тази на семейство Саркисян, тъй като всички бяха решили да напуснат града след избухването на войната и да се установят в Константинопол или Египет. Двете заможни семейства проявили разум и благодарение на благосъстоянието си успели да заминат, щом усетили, че положението се влошава.

На връщане, докато вървеше с букет разцъфнали карамфили, купени от една гъркиня, се натъкна на група турски войници, които маршируваха но улицата, следвани от тълпа зяпачи. Хвърли им един поглед и видя, че ескортираха мъж с червен фес - арменец, който вървеше със завързани на гърба ръце. Тълпата изглеждаше развълнувана и гостът на града, може би подхождайки непредпазливо, но воден от любопитството на млад човек, който иска да вземе всичко от живота, я последва. Неколцина войници побутваха затворника с дулата на пушките си. Мъжът вървеше с наведена глава и Крикор не можа да види лицето му, но все пак забеляза, че си шепне нещо. Приближи се до него и разбра, че изрича думите от „Отче наш“ на арменски - език, забранен по тези места. Изведнъж затворникът вдигна глава и срещна погледа на Крикор. Очите му бяха мътни, като на човек, който бълнува, влачеше крака подобно на сомнамбул. Пъпчивото му лице издаваше, че е много млад, вероятно нямаше и осемнайсет години.

- Какво е направил? - попита Крикор един от зяпачите.

- Той е арменец - отвърна турчинът. - Обиди войник.

След като чу тези думи, на Крикор му се искаше да изостави шествието. Какво го интересуваше някакъв младеж, когото водеха към затвора? Но оживлението на улицата беше заразително и тъй като нямаше какво да прави цяла сутрин, новодошлият осъзна, че продължава да следва тълпата. Завиха зад ъгъла и излязоха на площада. Крикор реши, че няма работа там, и се опита да си проправи път и да се върне в къщата, но тогава забеляза голяма дървена конструкция, издигната в центъра на площада, и се остави множеството да го води още малко. Имаше три високи стълба с триъгълни върхове, от които се спускаха примки от дебели въжета.

- Мили боже! - прошепна той ужасен и спря няколко метра преди площада. - Тези хора са луди!

Тълпата притихна, когато затворникът бе избутан към стълбовете. Хората зашепнаха. Младежът, чиито ръце бяха завързани на гърба, се опита да спре, но войниците отново го бутнаха и той се просна на земята. Двама униформени го хванаха за лактите и го завлякоха по стъпалата до средния стълб. Един от войниците хвана примката, надяна я на шията на затворника и затегна възела. Униформените отстъпиха крачка назад.

Площадът потъна в тишина.

- Asvadzeem! - извика осъденият, мъртвешки бледен в мига, в който срещаше смъртта, сякаш с този зов към Създателя щеше да се освободи от парализиращия го страх. - Господи!