Дэвид Балдаччи: Перфектният удар

Четирийсет минути по-късно, след доста некомфортен полет, машината тежко се приземи на пистата — броени минути преди приближаващата буря. Но турбуленцията изобщо не се отрази на Рийл, която имаше навик да изчислява вероятностите. А изчисленията й показваха, че можеше да лети всекидневно в продължение на двайсет хиляди години, без да стане жертва на самолетна катастрофа.

Но шансовете й за оцеляване на земята не бях чак толкова големи.

Рийл напусна самолета и се отправи към стоянката на такситата, където търпеливо изчака реда си на опашката.

Дъг Джейкъбс беше първият, но съвсем не и последният. В главата й имаше списък на онези, които трябваше да се присъединят към него в отвъдното.

Разбира се, ако изобщо имаше подобно място за хора като Джейкъбс.

За момента списъкът щеше да почака, защото Рийл трябваше да посети едно определено място. Най-после редът й дойде и тя се качи в таксито.

Слезе на Сентръл Парк. Както винаги той беше оживен. По алеите се разхождаха хора и кучета, виждаха се паркови работници, провеждаха се събития. Цареше контролиран хаос, ако изобщо съществуваше такова нещо.

Рийл плати на шофьора и се отправи към близкия вход. Премина през отворения портал и тръгна по най-краткия път към мястото на убийството.

Оказа се, че полицейските ленти са оградили едно доста внушително пространство. Ченгетата бяха прекалили както винаги. Разбира се, с благородната цел да открият и съберат онези веществени доказателства, които ще доведат до залавянето на убиеца.

Но залавянето му нямаше да се случи. Тя беше сигурна в това за разлика от най-добрите нюйоркски криминалисти.

Рийл зае място сред зяпачите, струпали се пред загражденията. Ченгетата работеха усърдно — оглеждаха и заснемаха всеки сантиметър около мястото, където беше лежал трупът.

Рийл се съсредоточи върху същата зона, мислено запълвайки белите петна, за които полицията дори не подозираше.

Макар и чудовище, отдавна заслужило смъртта си, мишената си беше мишена.

Тя не се впечатли, може би защото сама беше ликвидирала доста чудовища. Но на тяхно място винаги се появяваха други. Така беше устроен светът. Човек не можеше да направи нищо друго, освен да предвижда някои събития.

Вниманието й беше насочено към неща, които полицията нямаше как да види.

Фиксира ограденото с полицейски ленти място, на което беше лежало тялото, след което мислено прокара прави линии от него към всички възможни посоки. Беше убедена, че криминалистите вече са го направили, следвайки задължителните рутинни процедури. Но аналитичните им способности и дори въображението им съвсем скоро щяха да се изчерпят, а това означаваше, че никога няма да стигнат до истината.

От друга страна, Рийл си даваше сметка, че всичко е възможно. По тази причина, след като разгледа вариантите и реши няколко сложни алгоритъма за позицията на стрелеца, тя насочи вниманието си към една каменна стена. Солидна на вид, буквално непробиваема. Никой не можеше да стреля, когато пред него имаше подобно препятствие. А от вратата в каменната стена изобщо не можеше да се изтегли правата линия на прицела. Тя със сигурност беше заключена. Това беше накарало полицията бързо да елиминира стената от разследването.

Рийл се отдели от зяпачите и предприе дълга кръгова разходка, която започна в западна посока, премина през северната и свърши на изток.

Тя извади малък бинокъл от чантата си и го насочи към стената.

Някъде там трябваше да има две дупки. Едната по-широка, за дулото и заглушителя. Другата, по-тясна, за оптическия мерник.

Рийл прекрасно знаеше с каква големина трябва да са те. И къде да ги търси.

Палецът й докосна механизма за фокусиране. Стената се приближи, доста по-контрастна. Интересът й беше насочен към две определени зони от нея, разположени една над друга.

Полицията нямаше как да ги открие, защото не знаеше какво да търси.

Но тя знаеше.

Наоколо липсваха охранителни камери, насочени към стената. И защо да ги има? Това беше просто стена.

Което я правеше перфектна.

Почти веднага забеляза двете петна, които имаха лека разлика с цвета на околния хоросан. Сякаш бяха по-пресни. Рийл знаеше, че наистина е така.

Дупките трябва да бяха запълнени веднага след изстрела. Втвърдителят бе изпълнил своите магически функции. През следващите няколко часа, а дори и дни цветът на пълнежа щеше да бъде малко по-различен. Съвсем малко. А после разликата щеше да изчезне.