Дэвид Балдаччи: Перфектният удар

— Преди време и аз мислех така.

— Какво значи „преди време“?

— Нищо друго, освен че разсъждавах по този начин, но вече не.

— Не те разбирам.

Роби стигна до следващото кръстовище, зави надясно и рязко наби спирачките. Двамата едновременно слязоха от колата и се спогледаха над покрива.

— Не мога да продължавам да върша тази работа, като се изключвам от околния свят, Джесика — отсече той. — Не мога вечно да се съобразявам с тези ограничения. Искам да живея нормално, поне доколкото мога.

— И да виждаш момичето? А какво ще стане, ако някой те проследи? Какъв живот ще води тя след това?

— В службата вече знаят за Джули. Вземам съответните мерки, но не мога да предпазвам всички всяка минута от всеки ден. Тя би могла да попадне под някой автобус и пак да умре, както ако я застрелят.

— Това е доста спорен аргумент.

— Но е моят аргумент. И моят живот. — Замълча за миг, после попита: — Нима искаш да кажеш, че не ти беше приятно да се запознаеш с нея?

— Напротив. Тя е прекрасно хлапе.

— Наистина е такава. А аз искам да бъда част от живота й.

— Няма как да стане, Роби. Ние не можем да бъдем част от ничий живот. Защото приятелите ни умират заради нас.

— Отказвам да приема подобно твърдение.

— Но то не зависи от теб, нали? — попита тя.

— Тогава дай да обърнем гръб на тези гадости и да започнем на чисто.

— Шегуваш се!

— Говоря сериозно.

Рийл го изгледа и внезапно усети, че казва истината.

— Не мисля, че мога да напусна, Роби — промълви тя.

— Защо?

— Защото съм такава, и толкова. Това е моята работа. Ако спра…

— В навечерието на последните събития изглеждаше готова да спреш — напомни й той.

— Тогава просто исках да отмъстя. Не си позволявах да мисля какво ще се случи след това. Ако искаш да знаеш, изобщо не очаквах да оцелея.

— Но оцеля. И двамата оцеляхме.

Замълчаха, продължавайки да се гледат в очите.

Тя сложи ръце върху покрива на колата и тихо промълви:

— Никога не съм очаквала, че ще бъда толкова уплашена, Роби.

— Е, не беше както обикновено — правиш си удара и заминаваш. Без да мислиш. Именно върху това трябва да поразсъждаваш.

— Едно плюс едно невинаги прави две.

— Но почти винаги е две.

— И как отсяваш изключенията?

— Никак.

Рийл вдигна глава. След няколко сухи дни отново се канеше да завали. Небето беше потискащо и мрачно. Не се виждаше ясно дори на близко разстояние.

Капките започнаха да барабанят по покрива, ала никой от двамата не помръдна. Скоро дрехите им подгизнаха, но това не им направи никакво впечатление.

— Не съм сигурна, че мога да живея по този начин, Роби.

— Аз също. Но съм убеден, че трябва да опитаме.

Рийл бръкна в джоба си и извади Кръста за особени заслуги в разузнаването.

— Предполагал ли си някога, че ще ти връчат подобно отличие?

— Не.

— Но ние го получихме, защото убихме човек.

— Не, получихме го, защото си свършихме работата.

Тя прибра медала в джоба си и вдигна глава да го погледне.

— Но това не е работа, която можеш да напуснеш.

— Малцина са успели.

— Лично аз предпочитам да се случи, докато изпълнявам поредната си мисия.

— Имайки предвид положението в света, желанието ти лесно може да се превърне в реалност.

Рийл погледна встрани.

— Докато Гуен и Джо бяха живи, бях сигурна, че поне двама души на този свят ще скърбят за мен — прошепна тя. — Моите приятели. Това беше важно.

— Е, сега имаш мен.

— Наистина ли? — втренчено го погледна тя.

— Затвори очи.

— Какво?!

— Затвори очи, дявол да го вземе!

— Роби!

— Просто го направи.

Рийл затвори очи, вслушвайки се в дъжда, който се сипеше върху тях.

Изтече цяла минута.

После ги отвори.

Но Роби не беше мръднал от мястото си.