Избиваха ги.
— Напред към Турция — обяви на глас Роби.
— Напред към Турция — повтори Рийл.
Тя обаче не свали дегизировката си. Все още беше рано. Разполагаше с документи, в случай че ги спрат за проверка. Надяваше се, че са достатъчно добри.
Гледайки напред, Роби си даваше сметка, че най-вероятно ще бъдат проверени.
По тази причина бе обръснал главата си, бе пуснал къса брадичка и бе напръскал тялото си със спрей за изкуствен тен, така че кожата му изглеждаше по-тъмна. Сините му очи се скриха зад тъмни контактни лещи. Владееше арабски много добре, без типичния за хората от Запада акцент. Рийл също говореше арабски.
Оказа се, че първите заграждения са издигнати далеч по-бързо, отколкото беше очаквал. А в главата му изникна въпросът дали двойната игра има нещо общо с това.
В Близкия изток подобни съоръжения бяха по-зле организирани и много по-хаотични в сравнение с други места. Оръжие се използваше при първите по-остри думи или лош поглед.
Роби натисна спирачката. Пред тях имаше три коли и един пикап, старателно претърсвани от въоръжени мъже. Единият от тях държеше в ръката си нещо лъскаво.
— Имат снимките ни — промърмори той.
— Естествено. Слава богу, че не изглеждаме както преди.
Мъжете стигнаха до таксито. Единият изкрещя нещо и Роби му подаде документите си. Другият навря глава през сваленото задно стъкло и изкрещя на Рийл. Свела поглед, тя му подаде личните си документи и почтително промърмори нещо. Той грабна кошницата и надникна в нея. Вътре имаше самун хляб, пликче с ядки, бурканче мед и шишенце с подправки.
Обискът на колата не показа нищо нередно.
Първият охранител внимателно огледа Роби и дори протегна ръка да подръпне късата му брадичка. Роби издаде вик на болка, а онзи се ухили и му махна да продължава.
Напуснаха Дамаск и се насочиха на север.
След триста и петдесет километра се озоваха в предградията на Алепо, най-многолюдния град на Сирия. Беше се стъмнило и това им позволи да се промъкнат незабелязано до предварително осигурената тайна квартира. Там се преоблякоха, хапнаха и легнаха да си починат преди втората част на своето пътешествие.
На сутринта яхнаха велосипеди и се присъединиха към туристическата група, която тръгваше на обиколка из северните райони на Сирия, чак до турската граница, отстояща на около осемдесет километра от Алепо. По принцип екскурзията беше замислена като тридневна приятна разходка сред древните руини и красивата природа.
Така стигнаха до Храма на свети Симеон Стълпник, където велосипедистите бяха планирали да прекарат нощта.
Но Роби и Рийл избраха друг вариант. Те се отделиха от групата и продължиха да въртят педалите. Подминаха Миданки, преодоляха няколко възвишения по разбити пътища, след което предприеха продължително спускане към Азез.
Някъде към полунощ прекосиха турската граница. Над главите им летяха самолети, които бомбардираха целите си на сирийска територия. В далечината се чуваше автоматична стрелба, но те продължаваха напред, без да й обръщат внимание.
Два дни по-късно се добраха до Мерсин.
А след още един хванаха ферибота за Гърция, откъдето излетяха с първия полет на запад. Прибраха се в Съединените щати точно една седмица след като окървавеното тяло на Ахмади рухна на уличната настилка в Дамаск.
Първата работа на Роби беше да проведе един телефонен разговор.
— Идваме, приготви шампанското — каза той, а след това прекъсна линията.
Еван Тъкър бавно остави слушалката.
Почти всички церемонии по награждаване в ЦРУ се извършваха тайно. Такива бяха правилата.
Особено по отношение на тази, която се провеждаше в момента.
В нея участваше Отделът за секретни мисии към Националната служба за дейности под прикритие на ЦРУ. Част от този отдел беше и Групата за специални операции. Нейните членове бяха най-добрите сред най-добрите и работеха във всички части на света, налагайки интересите на САЩ или с оръжие, или с високорисково събиране на разузнавателна информация. Те бяха най-грижливо скритата сила за секретни мисии в Америка, а вероятно и в целия свят. Голяма част от нейните членове бяха подбирани директно от най-елитните бойни части.
Голяма част, но не всички.
Церемонията се провеждаше в един от подземните бункери на базата „Кемп Пиъри“ в Уилямсбърг, Вирджиния. Удачно избрано място, скрито дълбоко под земята и далече от чужди очи.
Присъстваха над двайсет души, сред които бяха Еван Тъкър, президентският съветник по националната сигурност Потър, генералът от Пентагона, шефът на Вътрешна сигурност и, най-накрая, Синия.
Читать дальше