Роби знаеше, че малцина ще страдат за него — вероятно само личните му сътрудници, чиито шансове да причиняват болка и страдания на околните щяха да се стопят, дай боже, завинаги. Останалата част от света със сигурност щеше да аплодира физическото му ликвидиране.
Роби не за пръв път отстраняваше злото. А хората се радваха, че поредното чудовище си е намерило майстора. После светът продължаваше напред, все така гаден, както преди. Докато на мястото на мъртвото чудовище не се появеше ново, често пъти още по-ужасно.
Изстрелът в спокойното и ясно утро в Сентръл Парк вероятно щеше да се помни известно време. Щеше да се проведе разследване, щяха да се разменят дипломатически ноти. Още хора щяха да загинат в знак на отмъщение. И толкоз. Животът щеше да продължи.
Включително и този на Уил Роби в служба на родината. Това означаваше, че някой самолет, влак, автобус — или както днес, собствените му крака — ще го отнесе на мястото за следващото натискане на спусъка, хвърляне на нож или удушаване с голи ръце. След което идваше поредното утро, в което нищо не се променяше. Сякаш някой натискаше гигантски рестарт бутон и всичко продължаваше постарому.
Но той щеше все така да си върши работата. По една-единствена причина — убеждението, че ако престане, светът ще загуби и последния си шанс за промяна. Ако хората със смели сърца стояха настрана и не правеха нищо, чудовищата щяха да побеждават без усилия. Той обаче нямаше намерение да гледа безучастно.
Колата прекоси предградията и не след дълго стигна западния край на окръг Феърфакс, Вирджиния. Там тя премина през солидно охраняван портал и спря пред входа на сградата. Роби влезе. Без да показва пропуск, без да иска разрешение.
Прекоси един къс коридор и влезе в стаята, в която щеше да остане известно време. Колкото да изпрати няколко имейла. След това щеше да се прибере във вашингтонския си апартамент. След мисия обикновено не правеше нищо, освен да се мотае по улиците до малките часове. Това беше неговият начин да се разтовари от напрежението, което носеше професията му.
Днес обаче той искаше просто да се прибере у дома и да не прави нищо друго, освен да зяпа през прозореца.
Но това нямаше да се случи.
В стаята се появи един мъж.
Човекът, който обикновено му предаваше инструкциите за следващата мисия чрез флашка.
Този път обаче носеше единствено намръщената си физиономия.
— Синия иска да се срещне с теб — обяви той.
Това беше изненада. Роби рядко чуваше от него думи, които излизаха извън границите на рутинните контакти.
Напоследък срещите му със Синия бяха зачестили. Но преди това — в смисъл дванайсет години преди това — той изобщо не го беше виждал.
— Синия? — вдигна вежди той.
— Да. Колата те чака.
Джесика Рийл седеше сама на масичка в барчето на летището. Беше облечена в сив костюм с панталон и бяла блуза. Носеше равни черни обувки с каишка около глезените. Бяха леки и удобни, създадени за бързо придвижване.
Шапката на масата беше единствената по-ексцентрична част от тоалета й. Беше сламена, с черна копринена лента и потъващо бомбе, идеална за пътуване. Рийл беше пътувала много през годините, но никога досега не беше носила шапка.
Все пак всяко нещо си имаше начало.
Погледът й се рееше над хилядите пътници, които теглеха куфари на колелца или носеха чанти за лаптоп през рамо, а в свободната си ръка държаха картонени чаши на „Старбъкс“. Тези хора усърдно следяха указанията на многобройните електронни табла, търсейки нужните им изходи, пристигащи и заминаващи полети, закъснения или отмяна на някои от тях. След минути, часове или дни — в зависимост от обстоятелствата и метеорологичните прогнози — всички те щяха да се натоварят в сребристите алуминиеви цилиндри, с които да пропътуват стотици или хиляди километри към избраната дестинация, надявайки се багажът, както и психиката им да останат непокътнати.
Милиони хора по всяка точка на света ежедневно се включваха в този странен танц на десет хиляди метра височина. Самата Рийл го вършеше от години, но винаги пътуваше с минимално количество багаж. Без лаптоп, с дрехи, които щяха да й бъдат достатъчни за няколко дни. Без никакви документи, свързани с работата й. Те я чакаха на крайната дестинация в комплект с необходимото за изпълнението на задачата оборудване.
Докосна дисплея на телефона си и върху него се появи бордната й карта. Името върху електронния билет не беше Джесика Рийл. Това би било доста рисковано в неочаквано настъпилите размирни времена.
Читать дальше