Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Но той щеше все така да си върши работата. По една-единствена причина — убеждението, че ако престане, светът ще загуби и последния си шанс за промяна. Ако хората със смели сърца стояха настрана и не правеха нищо, чудовищата щяха да побеждават без усилия. Той обаче нямаше намерение да гледа безучастно.

Колата прекоси предградията и не след дълго стигна западния край на окръг Феърфакс, Вирджиния. Там тя премина през солидно охраняван портал и спря пред входа на сградата. Роби влезе. Без да показва пропуск, без да иска разрешение.

Прекоси един къс коридор и влезе в стаята, в която щеше да остане известно време. Колкото да изпрати няколко имейла. След това щеше да се прибере във вашингтонския си апартамент. След мисия обикновено не правеше нищо, освен да се мотае по улиците до малките часове. Това беше неговият начин да се разтовари от напрежението, което носеше професията му.

Днес обаче той искаше просто да се прибере у дома и да не прави нищо друго, освен да зяпа през прозореца.

Но това нямаше да се случи.

В стаята се появи един мъж.

Човекът, който обикновено му предаваше инструкциите за следващата мисия чрез флашка.

Този път обаче носеше единствено намръщената си физиономия.

— Синия иска да се срещне с теб — обяви той.

Това беше изненада. Роби рядко чуваше от него думи, които излизаха извън границите на рутинните контакти.

Напоследък срещите му със Синия бяха зачестили. Но преди това — в смисъл дванайсет години преди това — той изобщо не го беше виждал.

— Синия? — вдигна вежди той.

— Да. Колата те чака.

Джесика Рийл седеше сама на масичка в барчето на летището. Беше облечена в сив костюм с панталон и бяла блуза. Носеше равни черни обувки с каишка около глезените. Бяха леки и удобни, създадени за бързо придвижване.

Шапката на масата беше единствената по-ексцентрична част от тоалета й. Беше сламена, с черна копринена лента и потъващо бомбе, идеална за пътуване. Рийл беше пътувала много през годините, но никога досега не беше носила шапка.

Все пак всяко нещо си имаше начало.

Погледът й се рееше над хилядите пътници, които теглеха куфари на колелца или носеха чанти за лаптоп през рамо, а в свободната си ръка държаха картонени чаши на „Старбъкс“. Тези хора усърдно следяха указанията на многобройните електронни табла, търсейки нужните им изходи, пристигащи и заминаващи полети, закъснения или отмяна на някои от тях. След минути, часове или дни — в зависимост от обстоятелствата и метеорологичните прогнози — всички те щяха да се натоварят в сребристите алуминиеви цилиндри, с които да пропътуват стотици или хиляди километри към избраната дестинация, надявайки се багажът, както и психиката им да останат непокътнати.

Милиони хора по всяка точка на света ежедневно се включваха в този странен танц на десет хиляди метра височина. Самата Рийл го вършеше от години, но винаги пътуваше с минимално количество багаж. Без лаптоп, с дрехи, които щяха да й бъдат достатъчни за няколко дни. Без никакви документи, свързани с работата й. Те я чакаха на крайната дестинация в комплект с необходимото за изпълнението на задачата оборудване.

Докосна дисплея на телефона си и върху него се появи бордната й карта. Името върху електронния билет не беше Джесика Рийл. Това би било доста рисковано в неочаквано настъпилите размирни времена.

Последната й мисия не завърши, както беше планирано — поне не според плановете на бившия й работодател. Тя изпълни задачата, но по свой начин. Резултатът беше смъртта на човек, носещ името Дъглас Джейкъбс.

Това стана причина Рийл да се превърне не само в персона нон грата в родината си, но и в една издирвана навсякъде персона. А доскорошните й работодатели разполагаха с изобилие от агенти, готови да тръгнат по следите й и да я лишат от живот по начина, по който тя беше отнела живота на Джейкъбс.

Този вариант твърдо не фигурираше в плановете на Рийл. На сцената се появиха новото име, друг комплект документи и, разбира се, сламената шапка. Дългата й коса беше изрусена и вече нямаше нищо общо с естествения си кестеняв цвят, а благодарение на цветните лещи очите й вече не бяха зеленикави, а сиви. Беше променила формата на носа си и овала на брадичката — дело на един наистина гениален пластичен хирург. Всичко това я правеше друга, съвсем различна жена.

При това просветена.

Обявиха полета й и тя се надигна. С обувки без ток беше метър и седемдесет и пет — сравнително висок ръст за жена, — но фигурата й се сливаше безпроблемно с неспокойната тълпа пътници. Тя нахлупи сламената шапка, купи си чаша „Старбъкс“ и тръгна към близкия изход. Самолетът излетя точно навреме.