Дэвид Балдаччи: Перфектният удар

Роби погледна часовника си. Оставаха десет минути.

Мушна слушалката в ухото си и включи радиостанцията, прикрепена към колана му. Комуникационният комплект оживя.

Той отново погледна през оптическия мерник. Кръстчето беше заковано върху едно точно фиксирано място в парка.

Лишен от възможността да движи дулото, той щеше да разполага само с една милисекунда, за да засече мишената пред мерника и едновременно с това да натисне спусъка.

Ако закъснееше с една милисекунда, мишената щеше да оцелее.

Ако избързаше с една милисекунда, мишената пак щеше да оцелее.

Пое този риск, без дори да се замисли. Със сигурност беше изпълнявал и по-лесни задачи. Но беше имал и по-трудни.

Роби напълни дробовете си с въздух и отпусна мускули. При нормални обстоятелства би трябвало да използва услугите на съгледвач. Но в последно време контактите с оперативни партньори го бяха изправяли на ръба на провала толкова често, че за изпълнението на текущата задача пожела да работи сам. В случай че мишената не се появи или промени маршрута си, Роби щеше да изчака заповедта за отмяна на операцията по радиостанцията.

Очите му пробягаха по тясната стаичка. Тя щеше да бъде негов дом още няколко минути, а след това никога повече нямаше да я види. А ако нещата се объркаха, най-вероятно щеше да бъде последното нещо, което вижда в живота си.

Отново погледна часовника си. Разполагаше с две минути. Все още се въздържаше да заеме позиция за стрелба. Ако хванеше пушката прекалено рано, мускулите му щяха да се сковат, а рефлексите му щяха да изгубят онази особена гъвкавост, от която се нуждаеше.

Четирийсет и пет секунди преди предполагаемата поява на мишената той се отпусна на колене и залепи окото си на оптическия мерник. Показалецът му докосна спусъка. Слушалката в ухото му мълчеше. Това означаваше, че мишената следва своя маршрут и мисията няма да бъде отменена.

Вече нямаше нужда да поглежда часовника. Машинката в главата му се беше включила, отмервайки времето с прецизността на скъп швейцарски хронометър. Насочи цялото си внимание към оптиката.

Оптическият мерник бе изключително, но много капризно приспособление. Той можеше да изпусне мишената за част от секундата и да я фиксира отново за многократно по-дълго време. Което означаваше провал. Но Роби имаше свой начин за разрешаването на този проблем. Трийсет секунди преди появата на мишената започна серия от дълбоки вдишвания и издишвания, които имаха за цел забавяне на пулса. Бавно, но неотстъпно, с желязна последователност. Това щеше да доведе до така наречената „хладна нула“, или спиране на дишането за онзи кратък сладостен миг, в който натискането на спусъка води до почти неминуемата смърт на жертвата. Никакво потрепване на показалеца, никакъв тик на мускулите, никакво премигване на клепачите.

Нямаше възможност да чуе приближаването на мишената. Все още не я виждаше.

Но до десет секунди това щеше да се промени.

Той щеше да получи онзи кратък миг, в който ще засече мишената и ще натисне спусъка.

Вътрешният му хронометър отброи последната секунда.

Показалецът му започна да обира луфта на спусъка.

В света на Уил Роби това означаваше, че няма връщане назад.

Мъжът, който бягаше за здраве, не мислеше за личната си безопасност. Той плащаше на други да се грижат за нея. Ако беше малко по-мъдър, трябваше да осъзнае, че никой не цени нечий живот повече от неговия притежател. Но той трудно можеше да бъде наречен мъдър човек. Беше влязъл в конфликт със своите политически врагове и сега трябваше да плати цената.

Тичаше равномерно и стройната му фигура подскачаше леко от тласъците на бедрата и глезените. Придружаваха го четирима души — двама отпред и двама отзад. Здрави и отлично тренирани мъже, които забавяха темпото си, за да го адаптират към неговото.

Петимата бяха горе-долу еднакви на ръст, облечени в тъмни екипи. Това беше направено умишлено. Резултатът беше пет потенциални мишени вместо една. Ръцете и краката им се движеха ритмично, подметките им леко потупваха по отъпканата пътека, главите и телата им се поклащаха в почти пълен синхрон. Всичко това превръщаше в кошмар намеренията на евентуалния снайперист, заел позиция някъде наоколо.

Освен това мъжът в центъра на групата носеше лека бронежилетка, която беше непробиваема за повечето патрони. Само попадение в главата би било смъртоносно, но в парка почти нямаше възможност за произвеждането на такъв изстрел, особено пък с невъоръжено око. Физическите препятствия бяха прекалено много. Да не говорим за агентите покрай трасето, които имаха задачата да задържат всеки, носещ със себе си нещо подозрително, докато не отмине важният човек. Откриха двама такива, но други нямаше.