Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Но през цялото време на операцията Джейкъбс си беше тук, на сигурно място. И печелеше повече пари.

Много хора умеят да стрелят точно и да изчезват, помисли си той. Но само аз мога да оправям геополитическите каши на тия нещастници. Всичко опира до подготовката, а тя е нещо, в което съм адски добър. И заслужавам всеки долар, който ми плащат.

— Пристигат — обяви в микрофона той. — Лимузината спира.

— Разбрано.

— Шейсет секунди буфер преди изстрела. Казваш кога започват да текат и изключваме.

— Разбрано.

Пръстите на Джейкъбс се стегнаха около мишката. Все едно че докосваше спусък. По време на учебните атаки просто кликваше и гледаше как мишената се превръща в огнено кълбо. Производителят на компютърния хардуер едва ли си бе представял, че апаратурата му ще бъде използвана за такова нещо.

Дишането му се ускори леко. За разлика от дишането на стрелеца, което се забавяше, клонейки към нулата. Едно от задължителните условия за успешен изстрел от далечно разстояние. Тук нямаше място за грешки. Куршумът трябваше да улучи мишената и да я ликвидира. Просто и ясно.

Лимузината спря. Охраната отвори вратата. Едрите потни мъже с пистолети и миниатюрни слушалки в ушите се озъртаха в търсене на опасност. Бяха доста добри. Но „доста добри“ не върши работа, когато се изправяш срещу някой изключително добър.

Като всички, на които Джейкъбс възлагаше подобни мисии.

Мъжът стъпи на тротоара и присви очи срещу отблясъците на залязващото слънце. Беше мегаломан на име Ферат Ахмади, който искаше да поведе един размирен и склонен към насилие народ по още по-тъмни пътища. Това не биваше да се случи.

Следователно беше време за тази малка оздравителна операция. В тази страна имаше и други хора, готови да поемат управлението й. Не толкова фанатизирани, колкото Ахмади. И далеч по-податливи на манипулиране от страна на по-цивилизованите държави. При сложните отношения в съвременния свят, в който почти всеки ден се раждаха и умираха съюзи, това беше най-добрият възможен изход.

Тези съображения обаче не интересуваха Джейкъбс. Той просто имаше задача и трябваше да я изпълни.

— Шейсет секунди — обади се гласът в слушалките.

— Прието, Алфа едно — отвърна той, спестявайки глупавите реплики от сорта на „желая ти късмет“. Тази работа не беше въпрос на късмет.

С едно кликване на мишката Джейкъб включи хронометъра на екрана.

Очите му се местеха от него към мишената и обратно.

Ахмади разговаряше с репортерите. Джейкъбс отпи глътка кафе, остави чашата и видя как Ахмади приключва с предварително съгласуваните въпроси, след което направи крачка встрани. Репортерите останаха по местата си, блокирани от охраната.

Пътят към сградата беше открит. Ахмади трябваше да го измине сам, позволявайки да бъдат направени официалните снимки. И за да демонстрира качествата си на неустрашим лидер.

Това беше пукнатина в системата за сигурност, която вероятно изглеждаше малка и безпроблемна на нивото на улицата. Но при опитен снайперист високо над улицата тази пукнатина се превръщаше в петдесетметрова пробойна в кораб с експлозиви.

Двайсетте секунди станаха десет.

Джейкъбс започна да брои наум, без да отделя очи от монитора.

Мъртвецът се приближава, помисли си той.

Нещата щяха да приключат всеки момент. След което Джейкъбс щеше да се прехвърли на следващата мисия.

Разбира се, преди това щеше да има вечеря с крехко говеждо, предхождана от любимия му коктейл. В компанията на част от колегите му, с които щеше да отпразнува поредната победа.

Три секунди. Две. Една.

Джейкъбс не виждаше нищо друго освен картината на монитора. Тотално концентриран, сякаш лично щеше да натисне спусъка.

Прозорецът се пръсна.

Куршумът прониза облегалката на ергономичния стол и потъна в гърба на Джейкъбс. След това изскочи през гърдите му и се заби в монитора, който успя да регистрира как Ферат Ахмади необезпокоявано влиза в сградата.

Дъг Джейкъбс рухна на пода.

Без говеждото. Без любимия си коктейл. Без обичайните хвалби.

Мъртвецът беше тук.

Той тичаше по алеята в парка с раница на гърба. Наближаваше седем вечерта. Въздухът беше хладен. Слънцето всеки миг щеше да потъне зад хоризонта. Такситата надуваха клаксони. Пешеходците бързаха да се приберат у дома след дългия работен ден.

Срещу хотел „Риц-Карлтън“ чакаха файтони. Ирландци с опърпани шапки седяха на каприте в очакване на вечерните клиенти. Конете потропваха с копита, заровили глави в торбите със зоб, висящи от шиите им.