Дэвид Балдаччи: Перфектният удар

Прикладът остана под купчина натрошени тухли в друг тунел, който изглеждаше забравен поне от сто години. И може би наистина беше така. Дори да го откриеха, нямаше как да бъде свързан с куршума, ликвидирал мишената. Особено след като Роби предвидливо демонтира спусъка и го пусна в джоба си.

Миризмата тук долу трудно можеше да се нарече приятна. Общата дължина на тунелите под Манхатън надминаваше десет хиляди километра — едно забележително постижение за остров без нито една работеща мина. Голяма част от тези тунели помещаваха тръбопроводите, които всекидневно пренасяха милиони литри питейна вода за нуждите на най-гъсто населения град в Съединените щати. Други отвеждаха отпадъчните води към огромни пречиствателни станции, които ги превръщаха в най-различни продукти, някои от тях много полезни.

В продължение на един час Роби поддържаше равномерна скорост на придвижване. Когато този час изтече, той вдигна глава и видя онова, което търсеше. Над стълбата пишеше ЙАРК.

Или прочетено наобратно, КРАЙ. Не се усмихна на дебелашката шега, която някой си беше направил. Убиването на хора беше сериозна работа. Той нямаше кой знае какви основания да се радва.

Облече синия гащеризон и нахлупи каската, която висеше на някаква кука, забита в стената на тунела. Преметна раницата през рамо и пое нагоре по стълбата.

Беше изминал под земята цялото разстояние от центъра до горния край на Манхатън. Разбира се, би предпочел да вземе метрото.

Излезе на някакво оградено място насред уличното платно. Там работеха мъже в сини гащеризони, също като неговия. Трафикът ги заобикаляше с гневни клаксони. По тротоарите крачеха забързани хора.

Животът продължаваше.

Но не и за мъжа, който лежеше на алеята в парка.

Никой от работниците не обърна внимание на Роби. Той също не ги погледна. Насочи се към белия микробус, паркиран съвсем наблизо. Човекът зад волана потегли в момента, в който той се отпусна на седалката до него и затръшна вратата. Шофьорът очевидно познаваше много добре околните квартали, защото използва алтернативни маршрути за избягване на задръстванията. Не след дълго микробусът напусна Манхатън и пое по магистралата за летище „Ла Гуардия“.

Роби се прехвърли отзад, за да се преоблече. Когато микробусът спря в зоната за заминаващи пътници, той слезе и спокойно пое към терминала. Вече беше облечен с костюм, а в ръката си държеше куфарче.

За разлика от своя не по-малко известен братовчед „Дж. Ф. Кенеди“, „Ла Гуардия“ беше кралицата на кратките полети в Щатите, отстъпваща единствено на летищата в Чикаго и Атланта. Полетът на Роби до Вашингтон щеше да продължи около четирийсет минути — време, колкото да си намести багажа, да седне и да се заслуша в куркането на червата си, тъй като авиокомпаниите не поднасяха храна при толкова кратки полети.

Трийсет и осем минути по-късно самолетът му се приземи на националното летище „Рейгън“.

Колата вече го чакаше.

Той седна на задната седалка и разгърна сутрешното издание на „Уошингтън Поуст“. В него все още нямаше нищо за инцидента в Сентръл Парк, макар че новината със сигурност вече бе публикувана онлайн. Но той нямаше желание да чете за нея, тъй като знаеше всичко, което си заслужаваше да се знае.

Утре обаче всички вестници в страната щяха да поместят на първа страница историята за човека, който беше излязъл да потича из парка, но вместо здраве бе намерил смъртта си.

Роби знаеше, че малцина ще страдат за него — вероятно само личните му сътрудници, чиито шансове да причиняват болка и страдания на околните щяха да се стопят, дай боже, завинаги. Останалата част от света със сигурност щеше да аплодира физическото му ликвидиране.

Роби не за пръв път отстраняваше злото. А хората се радваха, че поредното чудовище си е намерило майстора. После светът продължаваше напред, все така гаден, както преди. Докато на мястото на мъртвото чудовище не се появеше ново, често пъти още по-ужасно.

Изстрелът в спокойното и ясно утро в Сентръл Парк вероятно щеше да се помни известно време. Щеше да се проведе разследване, щяха да се разменят дипломатически ноти. Още хора щяха да загинат в знак на отмъщение. И толкоз. Животът щеше да продължи.

Включително и този на Уил Роби в служба на родината. Това означаваше, че някой самолет, влак, автобус — или както днес, собствените му крака — ще го отнесе на мястото за следващото натискане на спусъка, хвърляне на нож или удушаване с голи ръце. След което идваше поредното утро, в което нищо не се променяше. Сякаш някой натискаше гигантски рестарт бутон и всичко продължаваше постарому.