Дэвид Балдаччи: Перфектният удар

Четиримата охранители бяха професионалисти и отлично знаеха, че въпреки техните усилия врагът може да се окаже наблизо. По тази причина непрекъснато се оглеждаха, а рефлексите им бяха изострени и готови да се задействат.

Наближаваха един завой на пътеката. В известен смисъл той беше добре дошъл, тъй като нарушаваше линията на прицела на евентуалния стрелец. А през следващите десетина метра нова такава нямаше как да се начертае. Всеки от четиримата си позволи леко вътрешно отпускане, въпреки че бяха тренирани да са постоянно нащрек.

Пропукването на изстрела беше достатъчно високо, за да вдигне във въздуха малкото ято гълъби наблизо, които запляскаха с криле и издадоха недоволни звуци през извитите си човки. Знак на протест срещу нарушаване на тишината в ранната утрин.

Мъжът между четиримата охранители политна напред. На лицето му зейна грозна дупка.

Далекобойният куршум калибър 7.62 притежаваше смайваща кинетична енергия. Фактически колкото по-дълго летеше, толкова по-голяма енергия набираше. А когато най-после се сблъскаше с твърдо препятствие, каквото е човешката глава, резултатите бяха опустошителни.

Четиримата бегачи се заковаха на място и сведоха невярващи погледи към поверения им обект, който лежеше на пътеката. Черният му екип беше опръскан с кръв и мозък. Мигът отмина. Те измъкнаха пистолетите си и започнаха да се озъртат. Старшият на групата извади телефон и поиска подкрепления. Вече не бяха охранителен отряд, тъй като за един кратък миг се бяха превърнали в наказателен взвод.

Само че нямаше кого да накажат.

Бяха наясно, че става въпрос за стрелба през оптически мерник, но и четиримата се чудеха как е възможно това, особено на този завой.

Наблизо се виждаха единствено други бягащи за здраве хора или такива, които просто се разхождаха. Никой от тях не би могъл да скрие пушка под дрехите си. Всички бяха вцепенени и гледаха с ужас проснатия на пътеката мъж. Но ако знаеха името му, ужасът им най-вероятно щеше да се превърне в облекчение.

Уил Роби не отдели дори секунда да се наслади на изключителния изстрел, който току-що беше произвел. Наистина изключителен, имайки предвид ограниченото пространство за движение на цевта. Беше нещо като играта „Удари къртицата“, при която никога не знаеш кога от коя дупка ще изскочи нова къртица. За да победиш в тази игра, действително бяха нужни светкавични рефлекси и точен прицел.

Но Роби го беше направил от значително разстояние, при това със снайпер, а не с детско чукче. И мишената не беше пластмасова фигурка, а жив човек, който можеше да отвърне на огъня.

Взе в ръце цилиндричните парченца мек материал, който беше измъкнал от дупките. Извади от раницата си шишенце втвърдител, който смеси с прахообразното вещество от друг флакон, и намаза с него парченцата, които потънаха на предишните си места. След две минути тази смес щеше да се втвърди и да се слее с хоросана, запълвайки дупките завинаги. И линията на прицела щеше да изчезне, както асистентката на фокусника изчезва в магическия сандък.

Роби преметна раницата през рамо и се зае да разглобява пушката в движение. В центъра на помещението се виждаше нещо като люк, покрит с метален капак. Под Сентръл Парк имаше множество тунели — част от тях бяха от отдавна изоставена линия на метрото, други се използваха за канализация, а трети просто бяха там, построени по Бог знае какви причини и отдавна забравени.

На Роби му предстоеше да използва сложна комбинация от всички тях, за да изчезне.

Спусна се в тясната дупка и намести капака над главата си. Включи предварително изваденото фенерче и заслиза по желязната стълба. Десетина метра по-надолу краката му докоснаха твърда земя.

Маршрутът за оттегляне беше запечатан в главата му. Нищо, свързано с неговите мисии, не съществуваше в писмена форма. Защото това би означавало веществени доказателства, в случай че умре той, а не набелязаната мишена.

Дори за Роби, който притежаваше великолепна краткосрочна памет, това начинание беше един труден процес.

Придвижваше се методично, с умерена крачка. Дулото на пушката, запълнено с бързо втвърдяващия се материал, вече лежеше на дъното на един от водните тунели, а бързото течение съвсем скоро щеше да го отнесе до коритото на Ист Ривър, където щеше да изчезне завинаги. Но ако по силата на някаква случайност то бъдеше открито, втвърдената субстанция във вътрешността му отдавна щеше да го е направила негодно за балистична експертиза.