Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Погледна телефона в ръката си, после взе решение и натисна бутона за бързо набиране.

Насреща вдигнаха на втория сигнал.

— Не може да бъде — рече Никол Ванс. — Да не си ме набрал погрешка?

— Имаш ли време за една среща? — попита той, игнорирайки иронията й.

— Защо?

— Просто да се видим.

— Ти никога не искаш просто ей така да се виждаш с някого, Роби.

— Но днес искам. Ако си заета, няма проблеми.

— Мога най-рано в седем.

Разбраха се за мястото на срещата и Роби затвори.

Разполагаше с доста свободно време и реши да проведе още един разговор, за да си уреди и друга среща.

За момента не знаеше какво да очаква, но това беше пътят на най-малкото съпротивление. А и вярваше на този човек — дотолкова, доколкото изобщо вярваше на някого.

Трийсет минути по-късно вече седеше срещу Синия.

— Чух, че преди няколко дни си пресрещнал директора, докато е отивал на работа — подхвърли той.

— Това ли е новината на деня?

— Вярно ли е?

— Нуждаех се от някои отговори.

— Получи ли ги?

— Не. Затова съм тук.

— Това доста надхвърля моите правомощия, Роби.

— Не приемам подобни извинения.

Синия опипа вратовръзката си, избягвайки погледа му.

— Записват ли ни тук? — попита Роби.

— Вероятно.

— Тогава да идем някъде другаде.

— В някоя друга закусвалня — на „АЙ-ХОП“? И за това чух. В момента е хитът в службата.

Но на лицето на Синия не се появи усмивка.

— Тогава да отидем в „Старбъкс“.

Двайсет минути по-късно влязоха в един „Старбъкс“, поръчаха си кафе на бара, а след това седнаха отвън на масичка, която беше достатъчно отдалечена от останалите любители на кафето. Вятърът се усилваше, но небето все още не беше толкова мрачно, че да очакват дъжд.

Отпиха от чашите си. Синия потръпна в шлифера си. Приличаше на служител в банка, отскочил за чаша скъпо кафе. И съвсем нямаше вид на човек, който взема решения за живота и смъртта на себеподобните си. На човек, който решава проблемите на националната сигурност с лекотата, с която обикновените хора избират обяда си.

Мълчаха минута-две, зяпайки хората, които слизаха от колите си или се качваха в тях. Хората, които влизаха в магазините или излизаха от тях с покупки, стиснали децата си за ръка.

После Синия потърси погледа на Роби.

— Това липсва ли ти понякога?

— Кое?

— Нормалният живот.

— Не съм сигурен, че изобщо съм имал такъв.

— Аз имам магистратура по английска литература от Принстън — каза по-възрастният мъж. — Едно време мечтаех да стана новият Уилям Стайрън или Филип Рот на моето поколение.

— Но?

— Явих се на конкурс за държавна служба по настояване на един приятел, който искаше да постъпи във ФБР. В резултат се изправих пред няколко мъже, седнали около маса без никаква указателна табела. И ето ме сега тук, трийсет години по-късно.

— Вероятно съжаляваш, че не си написал най-великия американски роман.

— Е, получих и известно удовлетворение. Моят свят е пълен с измислени истории.

— Искаш да кажеш, с лъжи.

— Разликата е незначителна — каза Синия и плъзна поглед по тялото му, обръщайки по-специално внимание на ръката и пострадалия му крак. — Ходи ли да те прегледат?

— Още не.

— Направи го. Никой от нас не иска да умреш от инфекция. Иди още днес. Аз ще уредя нещата, пак на предишното място.

— Добре. Нещо ново около Дикарло?

Синия сбърчи вежди.

— Доколкото съм информиран, тя е била прехвърлена под юрисдикцията на МВС.

— Знам това. Но можеш ли да ми обясниш как е възможно? Дори Тъкър не знаеше, преди да го информирам.

— Едва ли мога, Роби. Защото не съм сигурен, че разбирам какво се случва.

— Жива ли е?

— Би било недопустимо да не ни информират, ако е починала.

— Каква е ролята на МВС във всичко това?

— Те се занимават с вътрешните работи. За разлика от тях ние нямаме право да оперираме на наша територия.

— Отлично знаеш, че това е фикция.

— Може би някога е било. Но не и днес.

Роби моментално усети горчивината в тези думи.

— Толкова ли е зле? — попита той.

— Най-вероятно, да.

— А причината?

— Какво ти разказа Дикарло в онази нощ? И защо изобщо е поискала среща с теб?

— Тя имаше само двама охранители, на които вярваше. Какво ти говори този факт?

— Да не се е чувствала застрашена от собствената си агенция?

— Нещо такова.

— Друго?

— Това не е ли достатъчно? — попита Роби и отпи глътка кафе.

— Не и ако има друго.

— Може би и аз се чувствам по същия начин.