Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Роби придърпа нагоре панталона си.

— Ще ви подготвя една торбичка с лекарства — добави тя. — Ще я получите отвън след не повече от пет минути.

— Благодаря.

Роби закопча ризата си, а Минън направи някакви отметки в журнала. После, без да вдига глава, подхвърли:

— Чухте ли за онази лудница в Арканзас? Човекът преди време работеше тук.

— Рой Уест?

— Аз го познавах. Всъщност веднъж съм го преглеждала.

— По какъв повод?

— Съжалявам, но това е поверителна информация. Не беше нещо сериозно. Но мога да ви кажа, че той беше доста странен човек.

— Тук е пълно със странни хора.

— Но този беше наистина странен. — Тя замълча, за да довърши бележките си, после затвори журнала и го сложи на рафта до бюрото. — Мога ли да споделя нещо конфиденциално?

— Разбира се.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

Тя го погледна с лека усмивка, която бързо се стопи.

— Имаше нещо плашещо у него. И се правеше на по-голям светец от папата. Сякаш знаеше някаква голяма и страшна тайна, която нямаше търпение да сподели.

— Много хора в ЦРУ се държат по същия начин.

— Може би, но при него се набиваше на очи.

— Е, в крайна сметка това не му помогна — подметна Роби.

— Чух по новините, че бил убит при някакви местни безредици.

— Така казват.

— Но вие сте на друго мнение, а?

— Не съм. Освен това имам куп свои проблеми. — Той завърза връзките на обувките си и слезе от масата. — Благодаря, че ме закърпихте.

— За това ми плащат.

— Значи Уест не е бил съвсем наред, а? Чух, че са го изхвърлили, а не е напуснал сам.

— Не съм изненадана — отвърна доктор Минън. — Още не мога да повярвам, че изобщо е издържал психотестовете. Просто му личеше, че е нестабилен.

— Какво друго си спомняте за него? Споменавал ли е нечие име пред вас?

— Чие например?

— Просто нечие.

— Нали казахте, че имате свои проблеми? — закачливо се усмихна лекарката.

— Питам от любопитство.

— Какво да ви кажа… Говореше, че има много приятели на високи постове. На много високи. Отначало помислих, че просто се хвали, тъй като беше ниско в йерархията.

Жената млъкна, а лицето й поруменя.

— Какво? — изгледа я Роби.

— Останах с чувството, че иска да ме впечатли.

— Сваляше ли ви?

— Май да. — Минън се усмихна и игриво го плесна по ръката. — Не се правете на толкова изненадан.

— Сериозен ли беше според вас за приятелите?

— И аз съм си задавала този въпрос. Но изглежда, че зад него наистина стояха хора с влияние.

— Не са имали кой знае какво влияние, след като е бил уволнен.

— Прав сте — кимна тя, после извади една визитка от джоба си и му я подаде. — Ще приема, че просто се е опитвал да ме сваля. Давам ви тази картичка за всеки случай, ако сте загубили предишната. На нея са всичките ми координати, включително и мобилният ми. Ако имате проблеми с изгарянията, непременно се обадете.

Роби пое картичката и усети докосването на пръстите й. Тя не го гледаше, но лицето й отново беше поруменяло. Да не би пък тя да сваля мен , помисли си той.

Този път Никол Ванс го чакаше. Без грим, сериозна и делова.

Роби седна на масата.

— Поръчах ти питие — каза тя.

— Джин? — огледа чашата й той.

— Джинджифилов сок. Технически погледнато, все още съм на работа.

— Дълъг ден, а?

— Дано да е част от дълъг живот — отвърна тя и огледа дясната му ръка. — Държиш я малко вдървено. Какво става?

Изгарянията зарастваха, но доста бавно. А ръката му беше още по-вдървена от новите шевове на Минън. Колко бързо би могъл да извади оръжието си? Вероятно по-бавно от обикновено. Но в планините на Арканзас се беше справил доста добре. Адреналинът притъпяваше болката. По-късно обаче всичко го болеше.

— Остарявам — рече на глас той.

— Не се занасяй — подсмихна се тя.

— Защо си още на работа?

Ванс отпи от чашата си, а изражението й стана някак отнесено.

— Когато разследването забуксува, започвам да работя извънредно. Светът отива по дяволите, Роби.

— Какво ново?

— Вече си чул за онази бъркотия в Арканзас, нали?

— Гледах новините — отвърна той.

— Рой Уест е бил служител при вас.

— Никога не съм го виждал.

— Защото не се е задържал дълго. След като ви напуска, се превръща в маниак, който мрази държавата. Нима не подбирате хората си с нужното внимание?

— Това не моя работа — отвърна Роби.

Питието му пристигна и той го опита.

— Както го обичаш, нали? — попита Ванс.

— Да, благодаря.

— Тогава да пием за света, който отива по дяволите.