Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

После натисна спусъка. Още преди Роби да успее да отговори. Но стреля не в него, а в един от борците за свобода, който се беше надигнал и се прицелваше в тях. Той падна на земята с дупка в главата, този път завинаги.

Когато Рийл отново се обърна към Роби, той държеше с две ръце глока, насочен в главата й. Показалецът му беше на спусъка. Тя нямаше шанс, защото собственото й оръжие висеше надолу.

Сирените проглушаваха ушите им.

— Затвори очи, Джесика.

— Предпочитам да бъдат отворени.

— Казах да затвориш очи! Повече няма да повтарям!

Рийл бавно се подчини, стягайки се да поеме куршума. Роби се нуждаеше от един-единствен изстрел. Поне за това можеше да разчита на него. Смъртта щеше да бъде мигновена. Но въпреки това продължаваше да се пита какво ще усети.

Секундите течаха, но изстрел нямаше.

Най-накрая тя отвори очи.

Уил Роби беше изчезнал.

Рийл скочи в експлоръра, натисна газта и потегли към близкото шосе, обърнала гръб на сирените и свиренето на гуми.

Когато най-сетне стъпи на асфалта, тя натисна педала до дупка и джипът зафуча по планинския път. Намали на сто и двайсет километра едва когато облаците дим над гората вече не се виждаха.

Избра подходящо място и отби на банкета да разглоби и прибере оръжията си, след което се насочи към летището. Спря на някаква крайпътна автомивка, където експлорърът отново придоби приличен вид въпреки някои вдлъбнатини и драскотини по ламарината, които не бяха там, когато го наемаше.

За късмет, служителят в агенцията изобщо не обърна внимание на пораженията, а просто отбеляза изминатите километри и нивото на горивото и побърза да й разпечата квитанцията.

— Кратка разходка, а? — подхвърли той.

— Ами да.

— Надявам се, че сте прекарали добре. Ние сме прочути със спокойствието и бавното темпо на живота.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Рийл и забърза към автобуса, който щеше да я отведе на терминала.

Преди да хване първия полет в източна посока, тя се отби в тоалетната и ловко намъкна дегизировката на възрастна жена.

Когато излетяха, слънцето вече клонеше към хоризонта. Рийл отпусна облегалката си максимално назад, затвори очи и се зае да преценява това, което беше научила.

Документът беше станал достояние на човек с достъп до свръхсекретна информация, най-малко три нива над Рой Уест.

Това се беше случило преди две години. Оттогава насам беше напълно възможно както нивото, така и достъпът да са се променили. Всъщност почти сигурно се бяха променили. Въпросният човек може би бе получил нова, още по-висока длъжност.

Гелдър? Преди две години той би могъл да е три нива над човек като Рой Уест, ако не и повече.

При положение, че Уест й беше казал истината. Тя нямаше как да провери дали човек с прякор Роджър Лисицата изобщо е съществувал.

Но в замяна на това знаеше, че въпросният документ съществува, а заложеният в него план е приведен в изпълнение. Самата тя познаваше част от хората, които се опитваха да го реализират.

Двама от тях беше убила, а третият успя да се измъкне.

Но не познавам всички.

А след като не познаваше всички, нямаше как да прекрати изпълнението на плана.

Извърна глава към прозорчето.

След само час във въздуха навън вече беше тъмно. Защото летяха на изток. А в огромната тъмна шир Рийл виждаше само безнадеждност.

Беше стигнала толкова далече и за малко не изгуби живота си. Но всъщност нямаше с какво да се похвали. Или почти нямаше. Тръсна глава и насочи вниманието си към най-важното в това пътуване.

Уил Роби.

Все още не можеше да разбере какво точно се беше случило. За нея смъртта на много хора беше нещо рутинно. Труповете, експлозиите, разрухата бяха част от живота й. Но това беше различно.

Замижа и видя Уил Роби с насочен в главата й пистолет. Беше й заповядал да затвори очи преди фаталния изстрел.

Но не беше дръпнал спусъка. Беше й подарил живота. Беше я пуснал да избяга.

А тя остана изненадана от жеста му. Не, остана буквално смаяна.

Смаяна от нещо, с което никога досега не беше се сблъсквала в работата си.

Милостта.

Уил Роби, най-съвършеният убиец на своето поколение, я беше пощадил.

Когато видя как избива враговете й, си помисли, че той може да й стане съюзник и че двамата заедно ще довършат тази битка. Абсурдна мисъл, разбира се. Защото битката беше нейна, а не негова.

Но въпреки всичко той я беше оставил да живее. И да избяга.

Спокойно би могъл да приключи мисията си. И да получи похвалите на шефовете си. Може би щяха да го повишат и да го изтеглят от оперативна работа, може би щяха да го наградят с продължителен отпуск. Защото щеше да е решил в рекордно кратки срокове един от най-сериозните им проблеми.