Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Не си се променил, Уил — подхвърли тя.

— За разлика от теб — каза той. — Къде е Рой Уест? В коя купчина трупове си го оставила?

— Не е в купчина — поклати глава тя. — Но също е мъртъв.

— И него ли уби?

— Сам се уби. Винаги е опасно да пълниш къщата си с експлозиви. Все едно да живееш с гърмящи змии.

— Защо дойде да го търсиш?

— Притежаваше нещо, което ме интересуваше.

— Документ? — изгледа я Роби.

— Откъде знаеш? — разтревожено присви очи тя.

— Получи ли го?

— Вече разполагах с него и го бях прочела. Исках повече информация, но за съжаление, не я получих.

— Значи всичко това е било напразно?

И двамата рязко извърнаха погледи. Някъде в далечината прозвуча вой на сирени. Явно дори тук, насред нищото, имаше кой да обърне внимание на експлозиите и безразборната стрелба.

Очите й се върнаха на лицето му.

— Знам за задачата, която са ти възложили.

— Давам ти шанс да ми обясниш за какво става въпрос.

— Обяснение преди екзекуцията?

— Това зависи единствено от обяснението.

Сирените се приближаваха. Воят им започна да звучи

като артилерийски изстрели.

— А времето ни изтича — добави той.

— Аз не съм предателка.

— Хубаво е да го знам. А сега го докажи.

— Нямам доказателства. Все още.

Показалците им се плъзнаха няколко милиметра по-близо до спусъците. Всеки от тях направи по две крачки напред. Едновременно, но без да са се уговаряли. Вече бяха в зоната на смъртоносния обхват.

— Трябва да направиш по-сериозни усилия — намръщи се Роби. — На главата си имам мъртъв заместник-шеф и още един, който бере душа в болницата. При нормални обстоятелства това щеше да е достатъчно, но аз продължавам да мисля, че обстоятелствата не са нормални. Затова започвай да говориш. Още сега!

Сирените виеха съвсем наблизо.

— Гелдър и Джейкъбс бяха предатели.

— Как така?

— Убиха един човек, който означаваше много за мен.

— Защо?

— Защото щеше да разкрие заговора им.

— Какъв заговор?

Сирените вече станаха оглушителни. Сякаш бяха вдигнали под тревога всички ченгета в Арканзас.

— Сега нямам време за обяснения.

— Страхувам се, че нямаш избор, Джесика.

— Какво значение има това, Уил? Ти имаш своите заповеди.

— Невинаги ги изпълнявам — поклати глава той. — Също като теб.

— Но почти винаги.

— Ти ми изпрати онези есемеси. В тях твърдиш, че за всичко, което вършиш, имаш причина. А аз трябва просто „да отключа“. Кажи ми какво означава това. И те предупреждавам, че не мога да ти дам никакви гаранции, Джесика. Никакви! Дори ако обясненията ти прозвучат разумно. Това е положението.

Вече не се гледаха в очите. Всеки беше насочил вниманието си към ръцете на другия. Или по-скоро към едната от тях. Тази с оръжието. Защото тя можеше да убива, докато очите лъжеха. За глупака, който престанеше да следи пръстите, това винаги се оказваше един фатално закъснял урок.

— Откъде да бъда сигурна, че мога да ти се доверя? — попита тя. — Изпращането на есемеси е едно, но фактът, че успя толкова бързо да ме откриеш, е съвсем друго. И това много ме безпокои. — Позволи си да отдели очи от ръката му и го погледна в лицето. — Според мен някой ти е помогнал. Най-вероятно от службата. И точно това повдига въпроса, който ти зададох току-що: откъде да бъда сигурна, че мога да ти се доверя?

— Няма как да бъдеш сигурна — поклати глава Роби. — Поне не изцяло. С мен положението е абсолютно същото.

— Така няма да стигнем доникъде, Уил.

Той забеляза как ръката й с пистолета леко се стегна.

— Нещата не бива да свършат по този начин, Джесика.

— Нали? Но по всичко личи, че ще свършат точно така.

— Рой Уест е бил анализатор, когото са отстранили. С какво е бил толкова важен за тях? — Въпросът беше зададен на малко по-висок глас, защото сирените бяха толкова близо, че престрелката с ченгетата му се струваше неизбежна. — Отговори ми бързо, Джесика!

— Беше кофти човек, но добър писател — отвърна тя.

— Какво точно е написал? Какъв е този документ?

— Апокалипсисът.

Към воя на сирените се прибави и пронизителното скърцане на гуми.

— Апокалипсисът ли? — вдигна вежди Роби. — Обясни ми.

— Нямаме време, Уил. Ще се наложи да ми се довериш.

— Искаш много. Прекалено много.

— Не съм търсила помощта ти.

— Тогава защо ми изпращаше онези есемеси?

Тя понечи да отговори, но се спря.

— Предполагам, че не ми се е искало да ме мислиш за предателка — добави след кратка пауза тя. — Съжалявам, Уил.