Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Сметана, захар? — попита Роби.

— По-добре черно.

Към масата се приближи срамежлив сервитьор на има-няма двайсет години.

— Готови ли сте с поръчката, господа? — попита с леко треперещ глас той.

Роби изпревари гардовете, които понечиха да го разкарат, и кимна.

— Аз — да. А вие, господин директор?

Тъкър поклати глава и погледна менюто.

— Чакай малко, аз също не съм закусвал — каза той, обърна се към сервитьора и попита: — Какво ще ми препоръчате?

Младежът изглеждаше така, сякаш беше готов да го разкъса акула, но не и да проговори.

— Ами… — запъна се той. — Ние сме известни най-вече с палачинките…

Тъкър погледна Роби, усмихна се и започна да нарежда:

— В такъв случай ще си поръчам две яйца на очи с бекон, няколко от вашите палачинки и чаша сок от грейпфрут.

— За мен същото — обади се Роби.

Момчето почти хукна, а Роби се взря в лицето на Тъкър.

— Е, можем да започваме — рече директорът.

— Един въпрос: знаете ли къде се намира Джанет Дикарло?

— Тя е в болницата, Роби! — сопнато отвърна Тъкър.

— В коя болница? Защото в тази, където я закараха снощи, нямат представа къде е.

Тъкър замръзна с чаша в ръка, която бавно върна на масата.

— Наистина ли не знаете? — невярващо го изгледа Роби.

— Това е невъзможно! Къде се е дянала, по дяволите? Тя е претърпяла спешна операция и състоянието й е критично!

— Тоест искате да кажете, че вашите хора в болницата не са ви информирали за появата на служители от МВС, които са я отвели Бог знае къде? Май е мой ред да обявя, че това е невъзможно, но може и да сбъркам.

Тъкър облиза устните си, отпи глътка кафе и бавно остави чашата на масата.

Печели време, помисли си Роби. В момента главата му пуши.

— МВС? — обади се най-сетне директорът. — Сигурен ли си?

— Показали са документи на сестрите, а след това са я откарали.

Тъкър не каза нищо.

— Докато смилате тази новина, ще добавя, че самият аз проведох среща със съветника по националната сигурност.

— С Гюс Уиткъм? — попита Тъкър. — Защо?

— Дойдоха да ме вземат. Господин Уиткъм беше пределно откровен и не скри разочарованието си от това, което му разказах.

Тъкър пак отпи глътка кафе, но този път допусна тактическа грешка и Роби съвсем ясно забеляза как ръката му трепери.

— Какво точно му разказа?

— Наистина ли искате да знаете?

— Естествено.

— За да успея да измъкна Дикарло от снощната засада, получих едно доста яко рамо.

— По-точно?

— Помогна ми един ангел пазител.

— Какъв ангел?

— Мисля, че сте чували името. Казва се Джесика Рийл.

Устните на Тъкър увиснаха. Изненадата му беше тотална.

— Това е абсурд! — изфъфли той.

— И аз си помислих същото, тъй като имам официална заповед да я открия и ликвидирам като предател. Поне така ми казаха.

— Каква беше причината Дикарло да те покани в дома си?

— Искаше да ми разкаже някои интересни неща за отминали мисии.

— По-точно?

— За мисии, които изобщо не би трябвало да се случват, за изчезнали служители и оборудване, за купища долари, изтекли незнайно къде.

След тези думи Роби обясни с подробности какво е споделила Дикарло. Когато свърши, Тъкър понечи да каже нещо, но той вдигна ръка и махна вляво от себе си.

Храната беше пристигнала.

Охраната се раздели, за да пропусне сервитьора с чиниите.

— Желаете ли още нещо? — попита с писклив глас момчето. — Да ви долея кафе?

— Не, благодаря — поклати глава Тъкър и погледна към Роби.

— За мен още малко кафе, моля — рече той.

Сервитьорът допълни чашата му и побърза да изчезне.

Роби започна да се храни, но Тъкър само седеше и го гледаше.

— Дикарло сподели ли детайли за тези мисии, служители, оборудване и пари?

— Не. Но на ваше място бих направил всичко възможно, за да стигна до тях.

Тъкър бавно поклати глава. Нямаше как да се разбере дали това е израз на недоверие или смут, или и на двете.

— Сигурен ли си, че беше Рийл? — избоботи директорът.

— Беше жена. Със същия ръст и същата фигура.

— Значи не си сигурен.

— Колко са жените при нас, които могат да надвият половин дузина професионални убийци? — попита Роби. — Всъщност колко са и мъжете, които могат да го направят?

Тъкър се зае да реже яйцата си. Известно време и двамата се хранеха мълчаливо.

Роби приключи пръв, допи кафето си и се облегна назад, подхвърляйки книжната салфетка на масата.

Тъкър последва примера му.

— Но защо, ако наистина е била Рийл? — попита той.