Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Не мога да кажа — поклати глава Арни. — И не искай от мен да те свързвам с него. Той ми прави услуга средно по веднъж на пет години. Отново се е покрил и нямам връзка с него.

Роби внимателно оглеждаше лицето му. Част от съзнанието му предупреждаваше, че това са пълни глупости, но друга намираше логика в думите му. Хората като Арни не бяха обикновени занаятчии и не държаха работилниците си отворени само за да ти поправят обувките.

— В такъв случай ще се наложи да проследя по друг начин Уест и въпросния документ — каза той.

— Уест живее в Арканзас.

— Откъде знаеш?

— Нямаше как да помогна за документа, но проявих любопитство към името и реших да го проверя. — Арни извади очила за четене и ги окачи на носа си. После се обърна към компютъра на плота и натисна няколко клавиша. В тавата на принтера изпадна лист хартия. Той го плъзна към Роби, който го прибра в джоба си, без да го погледне.

— Това са указания за местността, а не точен адрес. Доколкото успях да ги разгледам, доста са сложни. Предполагам, че такова е и мястото.

— Благодаря за услугата.

— Жестоко ще съжаляваш, ако се окаже, че си ме преметнал. Но убиеш ли Рийл, никога повече не се мяркай тук.

— Това означава ли, че я харесваш?

— Означава само едно: ако наистина е ликвидирала тези хора, тя е имала много основателна причина да го направи.

— Да се надяваме, че си прав.

Роби излезе навън и спря още едно такси за останалата част от пътешествието си. То го свали на три километра от крайната цел, които извървя пеша.

Гората беше вдясно от него. Той свърна по покритата с чакъл алея между дърветата и ускори крачка. До къщата имаше около километър и половина.

Неговото убежище. Неговото защитено местенце, за което ЦРУ дори не подозираше.

Но Джули знаеше за него. Никол Ванс също. Никой Друг.

Всъщност Роби съжаляваше, че и те знаят, но нищо не можеше да направи.

Изключи алармата, изтича нагоре по стълбите и събра няколко неща в раницата си. После излезе навън и отиде при стария хамбар зад къщата. Отключи вратата и влезе. В единственото помещение имаше пикап с пълен резервоар.

Разбута сламата на пода и дръпна дървения капак, който се разкри под нея. След това бързо се спусна по тесните железни стъпала.

Скривалището не беше негово дело, а на предишния собственик, изградено някъде през петдесетте години на миналия век. Човекът без съмнение се беше надявал, че замаскираната, облицована с дърво стаичка ще го спаси от евентуалния ядрен удар на Съветския съюз. Такива са били времената.

Роби го откри случайно, докато оглеждаше наскоро закупения имот — разбира се, под фалшиво име. А после реши да го превърне в склад за някои неща, които не използваше всеки ден. Но днес им беше дошло времето.

Събра оборудването в голяма раница, която прехвърли в каросерията на пикапа, снабдена с непромокаемо заключващо се покривало. Отвори широката порта на хамбара, изкара пикапа и слезе да заключи. После стъпи на газта.

Предстоящото пътуване беше свързано с надеждата да се случат много неща. Едно от тях беше да се натъкне на Джесика Рийл. Чувстваше се готов за една такава среща независимо от ударите, които би могъл да получи.

Възрастната жена приближаваше зоната за проверка. Беше висока и слаба. Ръцете й бяха обсипани със старчески петна, а приведеният гръб и бавните крачки издаваха наличието на постоянни болки в цялото тяло. Имаше бяла, късо подстригана коса. Свела поглед в краката си, тя премина през металдетектора, без да го активира.

Прибра чантата си от подвижната лента на рентгена и бавно продължи напред.

В самолета седеше до прозореца. Непрекъснато гледаше навън, отказвайки да завърже разговор с пътника до себе си. Полетът премина гладко и завърши със съвсем нормално приземяване.

Кацнаха под ярки слънчеви лъчи и чисто небе. Чудесна промяна след влагата и студа на Вашингтон.

Стигнаха до терминала за пристигащи пътници и старицата се повлече към тоалетните.

Появи се отново двайсетина минути по-късно. Вече изглеждаше по-млада и по-изправена. И не влачеше краката си. Дегизировката беше старателно прибрана в чантата й.

Насочи се към въртележката за чекирания багаж с намерението да прибере голям куфар на колелца, в който имаше две заключени метални кутии.

Едната съдържаше две кутии с патрони.

А в другата беше собственият й глок.

Надлежно деклариран преди полета от немощната старица.

Хората от службите за сигурност на летището приеха това съвсем нормално. Просто една възрастна жена бе взела мерки за собствената си безопасност.