Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Той бръкна в джоба си, извади малко дистанционно устройство и натисна бутона. Лазерното поле изчезна. Джипът беше паркиран малко встрани от него.

Рийл го наблюдаваше от скривалището си, стараейки се да запомни точно къде стъпва. Предположението, че мястото е минирано, се оказа вярно. Потвърждаваше го начинът, по който Уест танцуваше на зигзаг по пътя си към превозното средство.

Изчака го да посегне към вратата на автомобила и тихо подвикна:

— Трябва да поговорим, Рой.

Мъжът светкавично се завъртя. В ръката му сякаш от въздуха се появи пистолет.

Дългият откос на автомата МР5 му попречи да го насочи към Рийл. Задната врата на джипа увисна на пантите си, надупчена от куршумите, които бяха нанесли и значителни щети в купето.

Уест се просна по очи върху предния капак.

— Следващият откос ще е за теб — предупреди го Рийл. — Хвърли пистолета! Няма да те моля втори път!

Уест хвърли пистолета.

— Обърни се към мен с ръце на тила! С преплетени пръсти и наведена глава. Погледнеш ли нагоре, един куршум ще влезе в дясното ти око.

Той се подчини и се обърна. С ръце на тила и сведен поглед.

— Какво искаш? — попита със задавен глас той.

— Ела насам, но гледай да не настъпиш някоя мина.

Той видимо се стресна от тези думи, но въпреки това прекоси минното поле и се изправи на метър от нея.

— Може ли да вдигна глава?

— Не. Лягай на земята! По очи, с разтворени ръце и крака!

Уест се подчини.

Тя не напусна укритието си, въпреки че вече се намираше на педя от него.

— В бунгалото има един човек, който те е взел на мушка — обади се той.

— Съмнявам се — поклати глава тя.

— Но едва ли ще рискуваш.

— Напротив, спокойно мога да го направя. Освен това съм застанала зад едно дърво. А след като твоят „човек“ в бунгалото не изскочи навън, когато стрелях, значи няма смисъл да си губя времето с него.

— Коя си ти, по дяволите? Какво искаш от мен?

— Няма значение коя съм. А искам да знам ето това… — Тя подхвърли няколко листа хартия, които тупнаха на земята до него.

— Мога ли да погледна за какво става въпрос, без да ме гръмнеш? — попита Уест.

— Да, но без резки движения.

Той се подчини, придърпа листовете и прочете написаното на най-горния от тях.

— Е, и?

— Ти ли си писал това?

— Може би. И какво?

— Защо?

— Беше част от работата ми. От някогашната ми работа.

— Аз пък си направих труда да проверя новата ти работа. Оказа се, че ръководиш своя собствена гвардия.

— Не сме никаква гвардия! — презрително изсумтя Уест. — Ние сме борци за свобода!

— Срещу кого се борите за свобода?

— Щом питаш, значи няма да разбереш отговора.

— Срещу голямото лошо правителство, а? — сбърчи вежди Рийл. — Но в същото време живееш сред пущинаците, разполагаш с оръжие и собствен дом. Доколкото виждам, никой не те закача за нищо. Какъв ти е проблемът?

— Въпрос на време е да се появят — отвърна Уест. — Но ние ще бъдем готови, повярвай ми.

— Вярно ли е това, което си написал в документа?

— Разбира се.

— И според теб може да се случи, така ли?

— Знам, че ще се случи. Защото проявяваме престъпна небрежност по отношение на сигурността. Но онези във Вашингтон нямат кураж да го признаят. Оставам с чувството, че нашите управници искат ония задници да ни нападнат. Това е една от причините да напусна службата. Бях отвратен.

— И мислиш, че си открил пътя към мирното бъдеще?

— Никога не съм твърдял, че целта ни е мирно бъдеще. Целта е да имаме бъдеще. А за това трябва управление с твърда ръка. Да ги смачкаме там, където са, а не да чакаме нападение. Онези некадърници във Вашингтон са абсолютно убедени, че системата ни за сигурност е непробиваема. А в моя документ им показвам колко всъщност е непробиваема. Направо бутафорна.

— Получил си задача да очертаеш най-мрачните сценарии? — попита Рийл.

— Имахме цял отдел, който се занимаваше с това. Останалите предъвкваха старите глупости. От страх да не засегнат някого. Но не и аз. Възлагаш ми задача и я изпълнявам. Пет пари не давам за последствията.

— На кого предаде завършения документ?

— Това е поверително — изръмжа Уест.

— Ти вече не работиш за правителството — каза Рийл.

— Въпреки това си остава поверително.

— Мислех, че врагът ти е правителството.

— В момента врагът си ти. Но ако си въобразяваш, че ще се измъкнеш жива от тук, жестоко се лъжеш.

— Ти си законът тук, така ли? Ти и твоите бойци за свобода?

— Горе-долу е така. Защо според теб съм дошъл на това място?