Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— На кого предаде документа? — повтори въпроса си Рийл.

— Ти какво, ще ме изтезаваш ли? — озъби се той.

— Нямам време да те изтезавам, макар че щеше да ме запомниш за цял живот. Ако не ми кажеш, просто ще те застрелям.

— Хладнокръвно, а? — сбърчи вежди той. — Все пак си жена.

— Точно от това трябва да се страхуваш.

— Май имаш високо мнение за себеподобните си — иронично се усмихна Уест.

— Цял живот си бил книжен плъх и нищо друго! — презрително отвърна тя. — Никога не си стрелял по жив човек, никога не са стреляли по теб. Видеозаписите, пристигащи от поне две хиляди километра разстояние, са били най-голямата опасност, до която си се докосвал. Това накара ли те да се почувстваш истински мъж вместо страхливец, какъвто си бил цял живот?

Той започна да се надига, но Рийл натисна спусъка. Куршумът се заби на два сантиметра от ухото му, което моментално се разкървави от отскочилите бучки пръст.

— Тъпа кучка! — изрева Уест. — Ти ме простреля!

— С пръст, а не с метал. Сега ще усетиш разликата. Разтвори краката си!

— Какво?!

— Казах да си разтвориш краката.

— Защо?

— Направи го или ще усетиш нещо по-сериозно от пръст и камъчета.

Уест се подчини.

Рийл застана зад него, измъкна глока си от кобура и се прицели.

— Какво правиш, по дяволите?! — изкрещя панически той.

— Кой от тестисите си искаш да запазиш? Веднага те предупреждавам, че под този ъгъл като нищо ще отнеса и двата с един изстрел!

Краката му бързо се събраха един до друг.

— Така ще си го получиш в задника — обяви тя. — Не ми се вярва да ти е по-приятно.

— Защо вършиш всичко това, по дяволите? — изкрещя извън себе си Уест.

— Много просто. Помолих те за едно име, но ти отказа да го споделиш с мен.

— Официално не съм предал доклада на никого!

— А неофициално?

— Какво значение има?

— Имам основание да вярвам, че някои хора са те взели на сериозно и се опитват да действат според твоето писание.

— Наистина ли?

— Не бързай да се радваш. Това е пълна глупост. А сега името. За последен път те питам.

— Беше кодово име.

— Глупости!

— Кълна се в Бога!

— Защо ще предаваш доклада си неофициално, при това на човек с кодово име? Гледай да предложиш смислен отговор, защото в противен случай има опасност да търсиш друг начин за облекчаване.

— Този човек сам ме потърси.

— Кой човек?

— Имам предвид връзка по електронен път. По някакъв начин бяха разбрали, че съм създал един напълно обоснован оригинален сценарий. Това беше моята реабилитация.

Рийл с отвращение установи, че мъжът в краката й изведнъж се оживи, говорейки за своите „достижения“.

— Кога се случи това?

— Преди две години — отвърна Уест, замълча за момент, после попита: — Наистина ли са започнали да го реализират? Кой точно?

— Какво беше кодовото име?

Отговор не последва.

— Имаш една секунда! — изръмжа Рийл.

— Роджър Лисицата! — ужасено изкрещя легналият мъж.

— А защо предаде материала си точно на Роджър Лисицата? — попита по-кротко Рийл, без да отмества пръст от спусъка.

— Електронният му подпис удостоверяваше, че има достъп до строго секретна информация, а служебната му позиция беше поне три нива над моята. Беше пожелал да се запознае със заключенията, до които бях стигнал. Всички били на мнение, че планът ми е революционен.

— А как е разбрал това, след като ти не си го показвал на никого?

— Ами по най-обикновения начин — глуповато отвърна Уест. — Най-вероятно съм споделял това-онова на чашка с колегите…

— Нищо чудно, че са те изритали от службата — презрително го изгледа Рийл. — Държал си се като идиот.

— И без това щях да напусна! — сопнато отвърна той

— Да, бе. Защото цял живот си мечтал да се завреш в тая дупка насред нищото, а?

— Това е истинската Америка, кучко!

— Но твоите описания на Страшния съд са били доста конкретни.

— Абсолютно — гордо отвърна той. — Страна по страна, лидер по лидер, стъпка по стъпка. Ключът е синхронът във времето. Абсолютно перфектен пъзел, върху който работих цели две години. Отчетох всички фактори, които биха попречили на реализацията. Всичко бях предвидил.

— Не съвсем — отбеляза Рийл. — Не си отчел моята поява.

Рийл долови звуците преди него. После ги чу и той, а на лицето му се появи усмивка.

— Времето ти изтече, малка лейди.

— Не съм малка и никога не съм била лейди!

Подметката й уцели тила му. Главата му отскочи от твърдата земя и той изгуби съзнание. Рийл събра листовете и ги пъхна обратно в чантата си, а след това се насочи към бунгалото, възползвайки се от пътя, по който беше дошъл Уест.