Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Надявах се вие да ми кажете.

— Защо пък аз?

— Защото сте шефът. Ако нямате отговор, кой, по дяволите, трябва да има?

— Може би Министерството на вътрешната сигурност.

— Но вие продължавате да не се разбирате с големия брат, нали?

Тъкър сви рамене.

— Десетилетия наред ФБР беше огромната горила, която всички други мразеха — каза той. — Но днес МВС вече е същинска мечка гризли, която мразим дори повече от Бюрото.

— Не че вие правите кой знае какво, за да си сътрудничите с някого.

— Правим, при това повече, отколкото предполагаш.

— В такъв случай вдигнете телефона, свържете се с МВС и най-любезно ги помолете да ви върнат заместничката.

— Не е толкова лесно.

— Защо?

— Защото е сложно.

— Обяснете.

— Нямам време за обяснения. Предстои ми важна среща, за която вече закъснявам.

— Добре — каза Роби и стана от масата. — Ще ви оставя да провеждате важните си срещи. Но ако намерите време, все пак проверете дали Дикарло е още жива.

— Много съм загрижен за Джанет, Роби. Не си мисли, че съм я забравил. Освен колега тя е и моя добра приятелка.

— Нужни са действия, господин директор. Те винаги са по-силни от риториката.

— Каква ще бъде следващата ти стъпка за издирването на Рийл?

— Няма да има следваща стъпка. Не и преди някой да ми обясни какво, по дяволите, се случва. Дотогава считайте, че официално съм се оттеглил от оперативна работа.

— Това би означавало неизпълнение на заповед — отбеляза Тъкър.

— Ами арестувайте ме тогава.

Роби разблъска охранителите и напусна заведението.

Тъкър се приготви да го последва, но край масата се появи треперещият сервитьор, който му подаде сметката и побърза да изчезне. Директорът на ЦРУ я погледа известно време, после бавно извади портфейла си.

Роби седеше в апартамента си и търсеше дискретен начин да се сдобие с информация. А това не ставаше лесно, особено когато си под наблюдение.

Но той ненапразно беше работил в секретна организация, усвоявайки няколко много специални умения, които възнамеряваше да приложи веднага.

Отиде с колата до близкия мол, паркира в подземния гараж и тръгна да пазарува. За час успя да посети три магазина, от които излезе с три различни торби.

Взе си кафе, седна на една маса отпред и го изпи. Изяде и един мъфин, въпреки че не беше гладен.

След това стана, изхвърли празната чаша в кошчето за боклук и продължи нататък.

Не беше сигурен, че го следят, но беше длъжен да приеме, че е така.

Защото вярваше, че интересът на ЦРУ към него се е повишил, при това значително. А не беше изключена намесата и на други служби.

По всяка вероятност МВС държеше Джанет Дикарло. Те разполагаха с неограничени ресурси, включително и спътници. Никой не можеше да победи спътниците, макар че Роби знаеше нещичко и по този въпрос. Защото спътниците можеха да шпионират само това, което виждаха. Но понякога бъркаха това, което виждаха, с нещо друго.

Погледна часовника си. Часът беше подходящ колкото всеки друг. Те наистина трябваше да побързат.

Не се върна при колата си, а взе ескалатора, който водеше надолу към метрото.

Озова се сред тълпа забързани към перона хора. Прилепи се към развълнувана групичка, която се насочваше към влака, който току-що навлизаше в станцията. Успя да се качи и пусна торбите си на пода, на сантиметри от вратата. Това предизвика допълнителна суматоха.

Един глас обяви, че вратите се затварят. Роби продължаваше да се движи напред, крачейки по средата на пътеката. Обърна се едва когато се добра до противоположния край. Двама мъже разблъскваха тълпата край вратата, твърдо решени да се качат.

Той не ги познаваше, но знаеше какви са.

Неговата опашка. Извън всякакво съмнение.

Изчака още миг, после спокойно слезе през задната врата.

Влакът потегли, а той тръгна към изхода. Невидим сред поредната тълпа пътници.

Огледа се и вместо да вземе ескалатора, бутна една врата, почти незабележима в стената. Вратата водеше към зоната за поддръжка.

В преддверието се сблъска с двама мъже, които го попитаха какво търси тук. Той им показа служебната си карта и попита за най-близкия изход. След минута вече беше на открито.

Съблече якето си с две лица и го обърна обратно, превръщайки го от синьо в кафяво. После нахлупи шапката с козирка, която измъкна от джоба си, и си сложи големи слънчеви очила.

Излезе на улицата и се насочи към близката стоянка за таксита. Двайсет минути по-късно вече напускаше града.