Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

През последната година беше успял да потроши доста автомобили и беше доволен, че поне разходите за коли под наем се поемаха от службата му. Защото работещите за правителството убийци не се радваха на кой знае колко данъчни облекчения.

Взе такси до едно от бюрата за коли под наем, където подписа необходимите документи за поредното ауди шестица. Последната му кола от тази марка също беше надупчена. Запита се дали не са включили името му в някой таен списък с рискови клиенти. Ако беше така, значи въпросната компания все още не беше получила нареждане да го прати по дяволите в момента, в който се появи.

Подкара новата си кола към болницата, в която бяха настанили Джанет Дикарло. Още рано сутринта беше получил имейл с нужната информация от Синия. Пристигна на мястото четирийсет минути по-късно заради лошото време и ужасните задръствания.

Очакваше, че етажът на Дикарло ще бъде строго охраняван, но изобщо не беше така. Според Роби това бе един изключително лош сигнал. А друг, още по-лош, го чакаше в интензивното отделение, където не я намери.

Когато попита една сестра къде е Дикарло, вместо отговор получи празен поглед. Явно не я бяха записали под истинското й име.

— Жената от тази стая — помогна на сестрата той, като махна към една от близките врати.

Синия беше съвсем конкретен: спешно отделение, стая номер 7.

Сестрата продължаваше да го гледа неразбиращо.

— Починала ли е? — попита той.

Към него се приближи друга жена в бяла престилка. Приличаше на някакъв началник. Роби побърза да й зададе същите въпроси. Жената го хвана за лакътя и го поведе към далечния край на коридора. Там поиска документите му и внимателно ги разгледа.

— Състоянието и местопребиваването на въпросната пациентка са неизвестни за нас — официално обяви тя.

— Но как е възможно? Това все пак е болница! Нима позволявате преместване на пациенти с тежки наранявания?

— Вие сътрудник ли сте на въпросната пациентка?

— Защо питате?

— Защото отдавна работя с такива като вас. Познавам всякакви държавни служители, а за пострадалата мога да кажа, че е заемала строго секретна длъжност. Не ни дадоха никакво име. Дойдоха да я приберат рано сутринта, без да ни кажат къде я местят. Предполагам, че са й осигурили добри медицински грижи.

— Кой я прибра?

— Мъже с костюми, баджове и служебни карти, които буквално ми изкараха ума.

— Какво пишеше на баджовете и картите?

— Министерство на вътрешната сигурност.

Дойде ред и на Роби да се облещи.

МВС. Една от институциите, с които ЦРУ трудно се спогаждаше. Но за да преместят Дикарло от тази болница, те трябва да бяха получили благословията на Лангли. Което означаваше, че двата държавни мастодонта бяха преодолели взаимната си неприязън и работеха заедно.

Роби отново насочи вниманието си към жената с бялата престилка.

— И не ви казаха къде я водят, така ли? — попита той.

— Не.

— Безопасно ли е да бъде местена?

— Категорично не. Казвам ви го като човек с двайсетгодишен опит в спешни отделения. Но нямаше кой да ме чуе.

— Много ли е зле?

— Не мога да обсъждам това с вас. Поверително е.

— Снощи бях с нея, когато я простреляха. Аз бях този, който я измъкна от убийците. Дойдох тук да проверя състоянието й по нареждане на моята агенция. Надявам се, че разбирате защо се учудих, като не я заварих тук. Наясно съм, че трябва да се вземат предпазни мерки, но вие не знаете дори името й. Жената от седма стая и толкова. По тази причина не виждам с какво бихте нарушили Хипократовата клетва.

Жената се замисли върху думите му, после поклати глава.

— Ситуацията наистина е необичайна.

— Отдавна не съм чувал по-вярна констатация.

Тя се усмихна леко.

— Беше приета в спешното и никой не очакваше скоро да излезе от тук. Куршумът е причинил многобройни разкъсвания. Хирурзите го извадиха, но пораженията са сериозни. Ще й трябва доста дълга рехабилитация — разбира се, ако оживее. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Роби благодари и си тръгна.

На път към колата звънна на Синия и му докладва за развоя на събитията. После внимателно зачака реакцията му. Защото искаше да знае… Всъщност не — трябваше да знае дали вече е запознат с всичко това.

— Боже господи! — прогърмя гласът в слушалката. — Какво става, по дяволите?

— Ще ти кажа, когато разбера — отвърна Роби, прекъсна линията и се качи в колата.

Имаше няколко начина да подходи към тази задача, но само един от тях беше директен. А в момента Роби трябваше да действа директно.