Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Въпреки това трябва да си пазиш гърба. Тук няма място за прекалена самоувереност.

— Май цял ден ще вали — промърмори Джофри.

— Имам чувството, че ще вали, докато съм жива.

— Колко ще продължи това? — попита той. — Имам предвид, колко дълго можеш да оцелееш?

— Вероятно твоята преценка ще бъде по-добра от моята. Аз вече не съм обективен наблюдател.

— Не трябва да свършваш така, Джес. Не и след всичко, което си направила.

— Напротив, ще свърша така именно заради това, което съм направила. Защото иначе няма начин да се погледна в огледалото. Ако хората правят този прост тест, със сигурност няма да вършат три четвърти от глупостите, които вършат. Но в крайна сметка те все пак си намират оправдание. Всичко зависи от това как сме устроени.

— Сигурно са те наранили много жестоко.

По-скоро нараниха човека, когото най-много обичах, помисли си Рийл. Толкова жестоко, че умря. А така нараниха и мен. Което означава, че сега е мой ред да им причиня болка.

— Вярно е — промълви тя.

Върнаха се обратно. Тя спря близо до входа на мола.

— Ценя помощта ти, Майк. Никой няма да разбере откъде е дошло всичко.

— Знам — кимна Джофри и си тръгна, но след това се върна обратно и надникна в купето, излагайки гърба си на дъжда.

— Надявам се да успееш.

— Ще видим.

— Кого са изпратили по следите ти?

— Уил Роби.

Джофри засмука въздух през стиснатите си зъби и в очите му проблесна страх.

— Мамка му! — изпъшка той. — Значи Роби?

— Да. Но може би ще ми отпусне глътка въздух.

— Защо да го прави, по дяволите?

— Защото снощи му спасих живота.

Рийл потегли, оставяйки Джофри да гледа след нея. Измина няколко километра, след което отби в един покрит паркинг и спря, без да изключва двигателя. Пъхна флашката в лаптопа си и започна да чете.

Оказа се, че ще й се наложи да лети.

Каквото имаше да става, щеше да стане.

Тя включи двигателя и отново подкара в дъжда.

Джипът стовари Роби пред блока му. По време на краткото пътуване от Белия дом до тук придружителите му мълчаха. Не казаха нищо и когато му отвориха вратата да слезе. Роби не помръдна, докато джипът не изчезна в оживения сутрешен трафик.

Уиткъм също не бе казал много, след като Роби призна, че вероятно Джесика Рийл е била жената, помогнала им предишната нощ. Беше записал нещо в таблета си, постоянно хвърляйки подозрителни погледи към Роби, а после стана безмълвно и излезе.

Роби поседя в залата още няколко минути, след което се появи охраната да го изведе. Визитата му в Белия дом се оказа колкото впечатляваща, толкова и обезпокоителна.

В момента гледаше блока, в който живееше, и не си спомняше някога да е бил толкова уморен. Това беше симптоматично за състоянието му, защото беше прекарвал денонощия наред без храна и без сън, работейки при изключително тежки условия.

Може би действително съм остарял за тази работа, помисли си той.

Не беше готов за отстъпление, но болките по цялото тяло и умствената умора му напомняха, че в това заключение има голяма доза истина.

Взе асансьора до етажа си, отвори и дезактивира алармата. Беше изключил телефона си в Белия дом по молба на персонала. Сега го включи отново и на екрана изскочи последният есемес:

За всичко, което върша, имам причина. Просто отключи.

Седна на един стол и не мръдна в продължение на пет минути, заковал очи в дисплея. После остави телефона на масата и двайсет минути стоя под душа, надявайки се горещата вода да прогони умората му. Облече се и изпи чаша портокалов сок, а след това отново се зае да разгадава текста.

За всичко, което върша, имам причина. Просто отключи.

Рийл беше вършила най-различни неща. Върху кои от тях трябваше да се съсредоточи? Какво трябваше „да отключи“?

Убийствата?

Помощта, която му беше оказала?

Причината да му прати този есемес?

Или всичко накуп?

Очакваше поредното телефонно обаждане от службата. Вече трябва да бяха прочели съобщението й. И да са събрали поне дузина анализатори, които се опитват да го дешифрират. Но телефонът мълчеше. Може би нямаше какво да му кажат. Помисли си да изпрати обратен есемес до Рийл, за да я попита какво иска да каже. Но тя знаеше не по-зле от него, че ЦРУ ще прочете всяка дума. В крайна сметка реши да не си прави труда.

Пъхна телефона в джоба си, стана и се протегна. Щеше му се да подремне, но нямаше време за подобен лукс.

Изведнъж осъзна, че трябва да вземе кола под наем. По всяка вероятност надупчените останки от неговата вече лежаха в някой склад за веществени доказателства.