Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Очите му бяха заковани в лицето на Роби. След като не получи отговор, той добави:

— Не мога да допусна, че не сте видели човек, който е изстрелял четирийсет едрокалибрени куршума срещу група нападатели, които ви обстрелват. И тъй, кой беше вашият ангел пазител? Това първо. И второ: защо тази информация не фигурира в рапорта ви?

— Въпрос на доверие, сър — промърмори Роби.

От опънатите черти на Уиткъм пролича, че това не е отговорът, който очакваше.

— Моля? — извиси глас той.

— Госпожа Дикарло сподели с мен, че нещата не са такива, каквито би трябвало да бъдат — както в агенцията, така и другаде. Беше много загрижена и спомена, че очаква криза. А личната й охрана е била само от двама души, защото те са били единствените, на които вярва.

Уиткъм отново надяна очилата, сякаш за да види по-ясно това, което каза Роби.

— Нима искате да кажете, че номер две не вярва на своя работодател? Не вярва на ЦРУ? — Съветникът бавно поклати глава. — Звучи направо невероятно, господин Роби.

— Просто ви предавам какво ми каза Дикарло.

— Но и това невероятно изявление липсва в рапорта ви. За съжаление, госпожа Дикарло не е в състояние да го потвърди.

— Тя ме покани в дома си, сър. Вероятно за да ми каже точно тези неща.

— Пак ще повторя, че това са само ваши думи.

— Значи не ми вярвате? — попита Роби.

— Предполагам, че и вие не вярвате на нищо — небрежно отвърна съветникът.

Роби поклати глава, но замълча.

— По време на брифингите при мен беше установено, че сред нас действа агент предател, който системно избива личния състав — продължи да го притиска Уиткъм. — А вие бяхте специално повикан, за да откриете и ликвидирате въпросния предател. Но аз оставам с чувството, че изобщо не напредвате в издирването. Струва ми се дори, че започвате да вярвате, че реалният враг е вътре, а не вън.

— Когато собствената ми служба започва да задържа и отклонява оперативна информация, спадът на доверието ми в нея е нещо съвсем естествено. Да не говорим, че това пречи на пряката ми работа.

— Задържа информация? — вдигна вежди Уиткъм.

— В смисъл на редактирани досиета, замърсени местопрестъпления, срещи с неясна цел, на които нещата остават неизказани. Това не е най-добрата платформа за успех в нашата работа.

Уиткъм сведе очи към дланите си, помълча известно време, после вдигна глава.

— Искам отговор на един прост въпрос: видяхте ли кой стреля по нападателите?

Роби си даваше ясна сметка, че всяко забавяне от негова страна ще има катастрофални последици.

— Беше жена — отвърна той. — Не успях да видя лицето й, но определено беше жена.

— И не направихте опит да установите самоличността й?

Сега обаче Роби разполагаше с отговор, който дори упорит задник като Уиткъм нямаше как да оспори.

— На задната седалка лежеше тежко ранен човек, който всеки момент можеше да умре. Обсипваха ни с куршуми. Нямах друг избор, освен да изчезна по най-бързия начин. Единствената ми мисъл беше да спася живота на госпожа Дикарло.

Уиткъм закима още преди да чуе края на тирадата.

— Ясно, Роби — каза той. — Всичко това е напълно разбираемо. Да се надяваме, че бързата ви реакция наистина ще спаси живота на Дикарло. Ако това се случи, ще бъдете награден.

Съветникът млъкна в очевиден опит да събере мислите си. Роби спокойно очакваше следващия въпрос.

— Имате ли представа коя би могла да е тази жена?

— Отговорът на този въпрос би могъл да е само предположение, сър.

— Въпреки това ще го приема — каза рязко съветникът.

— Мисля, че беше Джесика Рийл. Агентът предател, когото трябва да открия и отстраня.

До отварянето на „ГеймСтоп“ имаше още няколко часа, но Рийл знаеше, че той обича да идва рано, и спря колата си пред входа на мола. Не след дълго зърна древния черен мустанг и примигна с фаровете си.

Той се приближи към колата й, отвори вратата и се качи.

Тя бързо потегли.

Майкъл Джофри беше облечен с разкопчан суичър, торбести дънки и любимата си тениска с надпис „Денят на Страшния съд“. Рийл беше сигурна, че притежава поне дузина такива.

— Къде отиваме? — попита той. — Трябва да направя проверка на инвентара.

— Тук, наблизо. Няма да се бавим, особено ако носиш онова, което ми трябва. Пийни си кафе.

Тя махна към чашката, закрепена в стойката между седалките. Джофри я взе и отпи една глътка.

— Не ми даде много време — каза той.

— Доколкото си спомням, никога не ти е трябвало много време — отвърна тя. — Или греша?