Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Те не знаят абсолютно нищо!

— Това не ме интересува.

— Бих ви помолил да не ги закачате. Те са невинни.

— Гуен също беше невинна. Както и Джо, и Майк. И те имаха семейства.

— Какво искате?

— Кой друг стои зад всичко това?

— Не мога…

— В такъв случай ще започна с голямата ви дъщеря, която живее в Минесота. После ще дойде ред на съпругата и на сестра ви. Ще продължавам по същия начин, докато не остане никой. — Дулото се насочи в челото му. — Кой друг?

— Няма значение. Те са извън страната, напълно недосегаеми.

— Кой друг? Питам за последен път.

Уиткъм й даде три имена.

— Поздравления — рече Рийл. — Току-що спасихте семейството си.

— Давате ли ми дума, че няма да ги нараните?

— Да. А за разлика от някои хора аз държа на думата си.

— Благодаря.

— И още нещо. Дикарло?

— Тя беше много близо до подреждането на пъзела. Решението беше болезнено за мен, но залогът беше много голям.

— Господи, какъв мръсник!

— И тъй, прав или на колене?

— Всъщност все ми е едно. Но искам да си затвориш очите.

— Моля?

— Затвори си очите!

— Нямам проблем да гледам как ме убиваш — възрази Уиткъм.

— Не го правя заради теб, а заради себе си.

Уиткъм затвори очи и зачака края на живота си.

Отвори ги едва няколко минути по-късно, когато изстрелът така и не дойде. На островчето беше останал само той.

От Джесика Рийл нямаше следа.

— Не можах да натисна спусъка — съкрушено промълви Рийл.

Беше късен следобед. Намираха се в апартамента на Роби.

— Наказанието беше одобрено от най-високо място — каза той.

— Знам — кимна тя, замълча за момент, после добави: — Казах му да си затвори очите. Както ми каза ти. А когато ги отвори, аз вече не бях там… — Вдигна глава да го погледне и тихо повтори: — Също като теб.

— Изборът е бил твой. Но трябва да призная, че съм изненадан.

— Ти ме остави жива, Роби — въздъхна тя. — Въпреки че всичко, което си вършил в продължение на дванайсет години, сочеше, че трябва да натиснеш спусъка.

Той седна до нея.

— Не заслужаваше да умреш, Джесика.

— Аз убивах хора. Както Уиткъм.

— Не е същото.

— Винаги е същото! — остро отвърна тя. — Във всяко отношение е същото!

Той замълча.

— Беше просто един стар и уморен човек, който не се страхуваше да умре — промълви тя, отиде до прозореца и притисна чело в студеното стъкло. — Исках да натисна спусъка, но не се получи.

— Той не е стар и уморен. Бил е истинска фурия на футболния терен, а и след това. По време на Виетнамската война е служил в спецчастите и е избил доста хора. Всички са го възприемали като безпощаден гадняр. А като съветник на президента по националната сигурност е заповядал ликвидирането на далеч повече терористи от своите предшественици. Всяко негово нападение е било убийствено. Тежко ти, ако му се възпротивиш. Кент е открил това по трудния начин, също като Декър.

— Защо ми разказваш всичко това?

— За да разбереш, че си по-състрадателна от него, а и от мен. Аз бих го застрелял, без да се замисля. Той би направил същото с теб.

— А сега какво ще се случи с него?

— Това не е наша грижа — сви рамене Роби. — Но не виждам начин да бъде изправен пред съда. А ти?

— От което следва…?

— Фактът, че не си натиснала спусъка, не означава, че няма да го свърши някой друг. А може би просто ще го захвърлят да гние в някоя килия.

— Едва ли — поклати глава Рийл. — Рангът му е твърде висок за подобен вид наказание. Медиите здраво ще се разровят, за да излезе истината наяве.

— Медиите могат да бъдат контролирани. А за нас остава да се надяваме, че никой друг от неговия калибър няма да опита подобно нещо.

— Ас мен какво ще стане?

Роби очакваше този напълно резонен въпрос, но не разполагаше с отговор.

— Фактът, че ти възложиха задачата да ликвидираш Уиткъм, сочи, че ще те възстановят на служба — каза той и се обърна да я погледне. — Това ли искаш?

— Не знам. Може би никога повече няма да е същото. След като не натиснах спусъка срещу Уиткъм, дали изобщо ще мога някога да вдигна оръжие?

— Ти трябва да си отговориш на този въпрос.

— Съмнявам се.

— Но има и добра новина — леко се усмихна той.

— Каква?

— Джанет Дикарло е излязла от комата.

Очите на Рийл се разшириха.

— Роби! — възкликна тя. — Може би има и други замесени! Разберат ли, че Дикарло е оцеляла, с нея ще бъде…

— Няма! — вдигна ръка той.

— Защо?

— Мозъчен кръвоизлив. Никога вече няма да е тази, която беше.