Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Нека се спрем на крайната им цел — каза президентът. — Ясно е, че ликвидирането на арабските лидери щеше да доведе до силни сътресения в ислямския свят. Но това ли е била единствената им цел? — Очите му бавно обиколиха лицата на присъстващите.

Тъкър настоятелно изгледа Уиткъм, но той се направи, че не го забелязва. После погледна Роби. Вече беше наясно, че между него и съветника по националната сигурност съществува някакво единомислие. Вероятно постигнато при разговора между двамата, проведен преди тази среща.

Уиткъм прочисти гърлото си.

— Може би планът на организаторите е бил да подменят убитите лидери с хора, които споделят техните убеждения.

— Тоест вътрешна работа? — изгледа го президентът. — Искаш да кажеш, че зад нападението в Канада стоят арабски фракции, борещи се за власт?

— По всичко личи, че е така — кимна Уиткъм.

— В такъв случай трябва да благодарим на Бог, че не успяха.

Вратата на Овалния кабинет се отвори и на прага се появи личният асистент на президента. Длъжността му предвиждаше да следи президентът да се придържа към предварително съгласуваната програма за деня.

— Две минути до следващата ви среща, сър — обяви той.

Президентът кимна и се изправи.

— Моля да ме държите в течение, господа — рече той. — Искам да бъда информиран за всичко ново, което изникне. Оставаме на досегашните си позиции, докато не се наложи да ги променим, но разчитам да се действа непоколебимо и твърдо.

Присъстващите закимаха, изредиха се да стиснат ръката на президента и тръгнаха да излизат.

В коридора Роби се озова до Синия.

— От доста време не сме се виждали — рече той.

— Защото от доста време се самоотлъчи.

— Просто се вслушах в съвета ти, който се оказа много добър.

Синия пристъпи към него и тихо попита:

— А тя?

— Изключителна, точно според очакванията.

— Какво ще стане с нея?

— Не знам. Ако зависеше от мен, бих я оставил на мира.

— Но не зависи от теб — отбеляза Синия.

— Както каза президентът, оставаме на досегашните си позиции, докато не се наложи да ги променим.

— А ти вярваш, че обстоятелствата ще се променят, така ли?

— Те винаги се променят.

— Но не и тук.

— Напротив, именно тук — поклати глава Роби.

Роби настигна Тъкър секунди преди да се качи в служебния си автомобил, паркиран на изхода на Белия дом.

— Една минута — рече директорът, обръщайки се към своя бодигард, който гледаше въпросително към Роби. После двамата се отдалечиха на няколко крачки от колата.

— Интересна среща — каза Роби.

— Защо имам чувството, че бях подложен на организирана атака? — рязко попита Тъкър.

— А ти какво очакваше? Агенцията ти е затънала до шия.

— Имай предвид, че много бързо се приближаваш към дисциплинарно уволнение! — изръмжа шефът.

— Аз не мисля така.

— Ти работиш за мен, Роби! — почервеня Тъкър.

— Аз работя за човека в Белия дом. А ако трябва да бъда още по-прецизен, прекият ми началник е народът на Съединените щати.

— Много добре знаеш, че не е така!

— Знам, че загинаха хора. Не само от лошите.

— Кого имаш предвид?

— Жена на име Гуен. Мъж на име Джо. И друг на име Майк.

— Не ги познавам.

— Те бяха добри хора.

— Значи ги познаваш?

— Всъщност, не. Но ги познава човек, на когото вярвам. Затова те съветвам да си пазиш гърба, директоре.

След тези думи Роби се обърна с намерението да се отдалечи.

— На кого вярваш, Роби? Може би на Джесика Рийл, която уби двама от хората ми?

— Няма спор, че бяха хора, директоре. Но не бяха твои хора.

Роби си тръгна.

Тъкър остана известно време да гледа след него, после се запрепъва към колата си.

Свидетел на сцената стана Джесика Рийл, която беше заела позиция край оградата на Белия дом.

Двамата с Роби си размениха продължителни погледи, след което тя се обърна и започна да се отдалечава.

Роби седна да чака на една пейка на остров Рузвелт в река Потомак, точно срещу Кенеди Сентър. Разположено в центъра на милионния град, гористото островче предлагаше невероятно уединение. Днес то беше затворено за посещения и това го правеше още по-уединено. За това си имаше причини.

Денят беше прекрасен, по-слънчев и топъл от нормалното.

Роби проследи с поглед шумното ято птици, което прелетя над главата му, а след това насочи вниманието си към човека, който бавно се приближаваше по пътеката. Той забеляза Роби и му махна, а след това продължи към него.

Седна, разкопча сакото си и се облегна назад.