Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Честно казано, не съм сигурен, че ще бъде възможно след днешните обвинения.

— Търпението ви се изчерпа, така ли? Не искате хора като мен да продължават да натискат спусъка? Искате с един замах да разчистите шахматната дъска?

— Ако имаш дори най-малкото доказателство, най-добре е да го посочиш веднага.

— Е, добре. Тук присъстващата доктор Минън ще даде показания, че е работила под вашите преки разпореждания. Че именно тя е сложила проследяващо устройство в тялото ми отново по ваша заповед.

Уиткъм закова заплашителен поглед в лицето на Минън.

— В такъв случай тя ще бъде обвинена в лъжесвидетелстване и осъдена на дълги години затвор! — изръмжа той.

— Аз обаче не виждам как тези неща могат да стигнат до съда.

— Сигурен съм, че когато президентът научи…

— Президентът вече е информиран — прекъсна го Роби. — Всичко, което ви казах току-що, също е документирано. Именно президентът предложи да организирам настоящата среща с вас.

— Той ти е предложил? — объркано го погледна Уиткъм.

Роби кимна.

— Няма никакви доказателства, че съм замесен във всичко това!

— Има, господин съветник. При това извън показанията на тук присъстващата доктор Минън. Седнете, ако обичате, сър. Може би краката не ви държат.

Уиткъм се подчини. Колената му видимо трепереха.

— Спомена, че тези неща не могат да стигнат до съда — изрече с нестабилен глас той.

— Да — каза Роби. — Това би било прекалено смущаващо за обществеността, следователно няма нужда от него. Защото ще пострадат нашите усилия в борбата срещу тероризма. Надявам се, че и вие не го желаете.

— Не, разбира се.

Роби се обърна към Минън.

— Благодаря ви. — Той махна към близките дървета, под които чакаха двама мъже. — Идете при онези хора, ако обичате.

Изчака жената да се отдалечи и каза:

— Между другото, охраната ви беше отстранена…

Уиткъм погледна към пътеката, по която беше дошъл.

— Разбирам — прошепна той.

— Трябва да си подадете оставката.

— Президентът ли я поиска?

— Не, но не възрази, когато въпросът беше поставен. — Роби замълча за момент, после го погледна в очите. — Познавахте ли се с Джо Стокуел?

— Лично не — бавно поклати глава Уиткъм.

— Щатски шериф в оставка. Добър човек. Сближава се с Кент и успява да спечели доверието му. След което разкрива какво се готви и вие заповядвате да бъде убит. И още: една жена на име Гуен. Много симпатична старица. И накрая, един бивш агент на ЦРУ на име Майкъл Джофри. Един близък до мен човек много държеше на тези хора.

— Кой е той? — попита Уиткъм, но от тона му пролича, че вече се досеща.

— Ето го там — отвърна Роби и махна вдясно от себе си.

Уиткъм извърна глава.

На три метра от тях стоеше Джесика Рийл, заковала поглед в лицето на съветника.

Роби стана и тръгна по пътеката към изхода. Не се обърна нито веднъж.

На островчето, обкръжено от един милион човешки същества, останаха само двама души.

Гюс Уиткъм.

И Джесика Рийл с пистолет в ръка.

Правеше чест на Уиткъм, че не показваше признаци на страх.

— Участвал съм във война, госпожице Рийл — поясни той, докато Джесика се приближаваше към него. — Виждал съм как умират хора. На два пъти самият аз като по чудо избегнах смъртта. Разбира се, човек не може да привикне с такава гледка. Но шокът все пак не е чак толкова голям.

— Гуен Джоунс, Джо Стокуел и Майкъл Джофри умряха по ваша заповед — отвърна с равен глас тя.

— Да, така е. Но светът е сложно място за живеене, госпожице Рийл.

— И същевременно съвсем просто.

— Вие го гледате по различен начин. Въобразявате си, че виждате шанс за подобрение. За голямо подобрение. И понякога успявате. Същото правим и ние тук. Уморихме се от убийствата, хаоса и балансирането на ръба на пропастта. Желанието ни беше да изградим един по-сигурен и по-мирен свят, поставяйки на ключовите постове във властта по-сговорчиви индивиди. Какво е животът на шепа хора пред възможността да бъдат спасени милиони? Нима смятате, че подобна идея е погрешна?

— Не съм тук, за да ви съдя — отвърна Рийл и вдигна пистолета. — Това не е моя работа. Би трябвало да има и други освен тези, за които знаем. Кои са те?

Той поклати глава с мрачна усмивка.

— Как предпочитате да го направим? Да коленича или да остана прав? Готов съм да постъпя както кажете. Пистолетът все пак е във вашите ръце…

— Имате семейство — каза с равен глас тя.

За пръв път в очите на Уиткъм проблесна тревога.