Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Кент показа членската си карта за летищния клуб и седна на бара. Поръча си портокалов сок и крекъри със сирене. В повечето случаи летеше с частен самолет, но този път и гражданската авиация щеше да свърши работа. Зад широките витрини се движеха големи реактивни лайнери, които се отделяха от ръкавите, поемаха към пистата и няколко минути по-късно вече бяха високо в нощното небе.

Скоро щеше да дойде и неговият ред.

Запита се къде ли бяха Роби и Рийл в този момент.

Може би на път за същото място, закъдето бе тръгнал той.

Дали бяха отгатнали накъде вървят нещата, в които им предстоеше да се забъркат? „Бялата книга“ съдържаше ключова информация, но без да посочва конкретна мишена. Беше по-скоро сценарий за основните играчи. А останалите парченца от мозайката, които Рийл и Роби биха могли да подредят, нямаше да им помогнат да разгадаят целия замисъл.

Ако Рийл беше успяла да изтръгне от Рой Уест онова, което й трябваше, тя нямаше да се обърне за помощ към покойния Майкъл Джофри. За късмет, човекът над Кент се беше досетил за връзката между тях и веднага изпрати екип, който да го ликвидира.

Единственият пропуск беше, че хората му не бяха отчели присъствието на Роби. Разбира се, въпреки това можеха да очистят Рийл, но за съжаление, и това не се случи.

Един час по-късно обявиха неговия полет. Той се качи на борда с последните пътници, използвайки времето си, за да огледа внимателно всеки, който се насочва към самолета. По всичко личеше, че свободни места няма да има. Но това беше нормално, защото този маршрут се използваше доста интензивно.

Щеше да се опита да поспи, но се съмняваше, че ще успее. Трябваше да обмисли твърде много въпроси.

Телефонът му иззвъня в момента, в който се отпусна на седалката.

Погледна дисплея, върху който се беше изписала една-единствена дума: Късмет.

Прибра апарата, без да отговаря.

Какво можеше да напише? Благодаря?

Закопча колана си и смъкна облегалката. После извади снимката от портфейла си.

Другият му живот. Семейството му. Красива млада съпруга, очарователни деца. Които живееха в най-хубавия дом в най-добрия квартал и разполагаха с достатъчно пари, за да бъдат щастливи. И той би могъл да е при тях. И да се забавлява с хлапетата. А може би да прави секс с жена си и след това да се оттегли в кабинета си с чаша отлежало уиски и интересна книга. Би могъл да прави всичко това до края на дните си. Да бъде изключително доволен и дори еуфоричен.

Но вместо това беше тук, на борда на един самолет, който щеше го отведе към поредната мисия. За да рискува отново живота си за нещо много по-велико.

Погали снимката на жена си.

Жената на съседното кресло забеляза това и се усмихна.

— И аз правя същото — каза тя. — Семейството ми липсва всеки път когато пътувам.

Кент отвърна на усмивката й и се обърна настрани.

Няколко минути по-късно самолетът се втурна по пистата и излетя.

Кент беше летял на какво ли не — от хеликоптерите над виетнамската джунгла, където всяко дърво сякаш осигуряваше укритие за виетконгците, дебнещи да ги свалят, до луксозните презокеански лайнери 747, които му предлагаха изтънчен лукс, докато го пренасяха на другия край на света.

Но независимо с какво беше летял, той стъпваше на земята с единствената мисъл, че ще му се наложи да убива. И това се случваше доста често.

Кент разгърна вестника и погледна снимката на първа страница.

От нея го гледаше усмихнатото лице на Хауард Декър. С блеснали, изпълнени е радост очи. До него беше съпругата му. Очевидно присъстваха на някакво много важно събитие, което изискваше суперскъпи официални тоалети за дамите и фракове за господата, в които повечето от тях приличаха на пингвини.

Но в действителност Декър лежеше върху някоя метална маса във вашингтонската морга, а част от главата му липсваше. Никога повече нямаше да се усмихва.

Кент не знаеше нищо за нападението, но по принцип беше съгласен е тази екзекуция. Теренът трябваше да бъде разчистен.

Ето че наближаваше краят на всичко това. Нищо и никой не можеше да попречи на желания резултат. Планирането бе отнело твърде много време. Много бяха и препятствията, които трябваше да бъдат преодолени. Защото залогът беше огромен.

Наближаваше неделята на Супербоул, финалът на сезона в Националната футболна лига. Край на истериите.

Проклетият мач просто трябваше да се изиграе.

Дъблин се оказа истинска крепост. И двамата бяха единодушни по този въпрос, въпреки че се намираха там по-малко от двайсет и четири часа. През това време опитаха всичко възможно, за да открият пробив в охраната на периметъра, отцепен за конференцията на Г-8, но без успех.