Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Сигурна ли си, че въпросният милиардер не представлява заплаха за сигурността?

— О, той обича Америка. Обича свободния пазар и капитализма като цяло. Той е наш съюзник. Няма никакъв проблем да ни осигури частен самолет и да прекара арсенала ни през митницата.

— Трябва да призная, че съм впечатлен от огневата мощ, с която разполагаш — каза Роби.

— За съжаление, едва ли ще бъде достатъчна. Насреща ни са твърде много хора.

— Значи трябва да сме по-умни и по-пъргави.

— Лесно е да се каже.

Той погледна чашата в ръката й.

— Вече искаш питие, а? — подхвърли тя.

— Май да — кимна той. — Ще отида да си сипя.

— Нека аз — спря го тя. — Това е един от редките шансове да се представя като домакиня.

Той остана да гледа след нея. Трудно му беше да си представи Джесика Рийл в ролята на домакиня.

Минута по-късно тя чукна чашата си в неговата.

— Нещата ще продължават да са сложни дори и след като приключим тази мисия.

Роби отлично разбираше накъде бие.

Отпи една глътка и се зае да обмисля отговора си.

— Май си права.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че в момента изобщо не ми пука?

— Защо не? Това не променя нищо.

— И тъй, ще ме убиеш ли, или само ще ме плениш?

— На практика получих противоречиви заповеди. Едните настояват за ликвидиране, а другите за плен.

— Но ако бъде плен, бих могла да направя публични изявления. Да споделя неща, които те не искат да чуват. Ще имам право да говоря свободно, ще имам право на юридическа защита. Всичко това ме кара да си мисля, че убийството е единствената ти възможност.

Роби отпи нова глътка и посегна към купичката с ядки, която Рийл донесе заедно с питието му.

— Нека първо да оцелеем в Дъблин — рече той. — Винаги ще имаме време да се върнем на този въпрос.

Рийл пресуши чашата си.

— Вероятно си прав — кимна тя.

Той я погледна изпитателно. И двамата знаеха, че това е лъжа. Прелетяха още стотина километра в пълно мълчание. Атлантическият океан кипеше и се пенеше някъде далече долу, разбунен от фронт на ниско атмосферно налягане.

— Знаеш ли какво изпитах, когато натиснах спусъка срещу Джейкъбс? — обади се най-после Рийл.

Той поклати глава.

— Абсолютно нищо — рече тя. — Никакви емоции, които да са по-различни, отколкото при други подобни случаи. Очаквах, че ще изпитам нещо ново, защото той беше участвал в убийството на Джо. Усещане, че съм отмъстила или дори че съм раздала справедливост.

— А при Джим Гелдър? — попита Роби. — Какво изпита, когато го уби?

— Според теб какво би трябвало да изпитам?

— Не съм човекът, който може да отговори на този въпрос — сви рамене Роби.

— Напротив, точно ти си човекът. Но нека те попитам нещо друго.

Той присви очи и зачака. Започваше да се чуди докъде ще ги отведе този разговор.

— Ти не натисна спусъка, когато би трябвало да го направиш. Как се почувства в онзи момент?

— Но мишената все пак умря.

— Не те попитах това. Как се почувства?

Роби не отговори веднага. Истината беше, че правеше всичко възможно да не мисли по въпроса.

Как съм се почувствал?

— Освободен? — помогна му Рийл.

Той сведе поглед. Точно тази дума се беше появила в съзнанието му.

Рийл явно усети това, но се отказа да го притиска.

— Още едно питие? — попита тя, забелязала празната му чаша. Долови колебанието му и добави: — Казах ти, че се чувствам като домакиня, Роби. Вероятно ще ми писне още преди да се приземим. Затова се възползвай, докато е време.

Рийл взе чашата от ръката му, остави я на подноса и погледна часовника си.

— До приземяването разполагаме точно с три часа и четирийсет и една минути.

— Е, и? — попита малко объркано Роби, свел поглед към празната чаша.

После изведнъж му стана ясно, че тя изобщо няма предвид още едно питие. Очите му леко се разшириха.

— Мислиш, че моментът е неподходящ? — рече тя в отговор на въпросителния му поглед.

— А ти?

— Ние с теб и друг път сме обсъждали този въпрос. За хормоните, които те обладават преди смъртоносните ситуации с много стрелба. Рецепта, че ще се случи нещо. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че въпросните хормони не бива да са част от това. Никога!

— „Не бива“ не означава, че не биха могли да бъдат.

— В такъв момент?

— Не, на практика моментът е абсолютно подходящ.

— Защо?

— Защото и двамата знаем, че няма да оцелеем в Ирландия. Те са наясно, че си се присъединил към мен, и няма да ти дадат шанс за оцеляване. А в числено отношение са много повече от нас. Не ни трябва цяла стая с аналитици, за да дешифрираме тази проста констатация. Аз знам, че ще умра, съжалявайки за много неща. Но не искам това да е част от тях. А ти?