Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Които обикновено не са твои приятели, Джесика.

Тя понечи да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

— Не се правя на утешител — добави той. — Когато пристигнем в Ирландия, няма да имаш време да прочистиш главата си от подобни мисли. Тоест или участваш на сто процента, за да мога да разчитам на теб, или ме сваляш на първата отбивка, защото ще бъдеш безполезна за мен.

— Веднъж вече ми приложи този номер, Роби — премигна Рийл.

— Да, в Йемен. Когато загубихме Томи Билъпс. Ти започна да се самообвиняваш. Или по-точно, изчезна от погледа ми за около половин час.

— Докато не ми срита задника.

— Екипът си е екип, Джесика. А в нашия членуват само двама души. Раздвоената къща е скапана работа. Което в нашия случай означава, че сме мъртви.

Тя бавно напълни дробовете си с въздух, изпусна го и каза:

— Вече съм добре, Роби.

— Превърни гнева си в нещо, което ще ни гарантира победа в схватката с тези мръсници, Джесика. Само това искам дати кажа.

— Знам. Имаш право.

Изминаха следващите няколко километра в мълчание.

— Това е причината винаги да си номер едно — промълви след известно време Рийл.

Той се обърна да я погледне.

— Никога не позволяваш на емоциите да вземат връх, Роби — поясни тя. — Никога! Ти си машина. Всички споделят това мнение.

Той сведе поглед към дланите си. Беше смутен от думите й.

Защото не отговаряха на истината.

Бръкна в джоба на якето си и докосна ръкохватката на пистолета. Не за късмет. Никога не правеше нещо, за да предизвика късмета.

Това беше талисманът му. Предпочитаното оръжие. Аз съм убиец.

Но и човешко същество.

Проблемът е, че не мога да бъда и двете едновременно.

— За какво мислиш? — погледна го Рийл.

— Нищо важно — смотолеви той.

В тримоторния „Дасо Фолкън“ можеха да се настанят удобно дванайсет пътници.

Но тази нощ те бяха само двама.

Рийл седеше на последното кресло в дъното на салона.

А Роби беше до нея.

Зад тях нямаше никой. И двамата предпочитаха да няма хора зад гърба им.

— Как уреди този полет? — попита той.

— Притежавам макар и нищожна част от акциите на компанията. Така има далеч по-малко проверки и много повече лично пространство. — Тя се обърна да го погледне. — А ти за какво си харчиш парите?

— Нали помниш къщичката в гората? Останалото е в банката и ми носи отрицателна лихва.

— Пестиш за пенсия? За златните години?

— Съмнявам се — поклати глава той. — А знаеш ли, че те могат да проследят собствеността ти?

— Акциите не са на мое име, а на името на руски милиардер, който отдавна е забравил бройката на самолетите и яхтите, които притежава. А делът ми е толкова минимален, че никой не би му обърнал внимание.

— Умно.

— Ще видим колко е умно, когато стигнем в Дъблин.

— Аз направих някои проучвания.

— Пак ли чрез твоята приятелка Ванс?

— Никога не е излишно Бюрото да направи нещо за теб.

— Не ти ли зададе въпроси?

— Не, макар че бяха в главата й.

— И какво откри?

— Охраната е почти същата както преди. С две нови попълнения.

— Какви?

— На първото заседание са поканени и лидери извън Г-8, вероятно за демонстрация на глобалното сътрудничество.

— Кои по-точно?

— Предимно от страни с пустинен климат.

— Да не са се побъркали?

— Поне те не мислят така.

— Нали знаеш какво върви с подобни лидери?

— Личната им охрана, разбира се.

— Чиято благонадеждност е вътрешно проверена, а ние трябва да приемем, че са такива, за каквито се представят.

— Точно така.

Рийл извърна глава към прозорчето, отвъд което се простираше безбрежното небе — абсолютно пусто, тъмно и някак застрашително на височина от почти дванайсет хиляди метра.

— Искаш ли питие? — попита тя и се изправи с намерението да отиде към барчето в предната част на кабината.

— Не — отвърна Роби.

— Кажи ми, ако промениш мнението си.

Минута по-късно тя се върна обратно с чаша водка и тоник.

В същия миг самолетът попадна в зона на лека турбуленция и тя вдигна чашата, за да не я разлее. После отпи глътка и погледна към екрана на лаптопа на Роби.

— В багажното ни чака цяла торба с оръжие — каза той. — Как ще го прекараме през митницата?

— Руските милиардери рядко подлежат на митническа проверка. Същото важи и за техните съдружници. Процедурата е силно съкратена и повърхностна.

— Кажи ми още веднъж как успя да организираш всичко това.

— Не бях ли достатъчно ясна? — вдигна вежди тя.