Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— На церемонията по откриването?

— Най-вероятно — кимна Роби, после стана и отиде да напълни две чаши с кафе от малкия бар в другия край на салона. Постави едната пред нея и седна на мястото си. — Имам въпрос към теб — каза той. — Той няма нищо общо с предстоящите събития.

— Какъв въпрос? — изгледа го Рийл и се облегна назад.

— Нали ти ме спаси пред къщата на Дикарло?

— Да.

— Не биваше да го правиш. Беше голям риск.

— Всичко, което правим, е голям риск.

— Това не е отговор, Джесика.

Тя отпи глътка кафе.

— Реших, че трябва да ти помогна, защото аз те забърках в цялата работа.

— Както ми помогна на Източния бряг?

— Нищо не е абсолютно, Уил. Това се случи по-рано. Тогава просто исках да оцелея, за да довърша работата си. Но по-късно започнах да мисля по друг начин.

— По отношение на мен?

— Нямаше да ми е приятно да те гледам как умираш.

Тя отмести поглед встрани; ръката й леко трепереше.

Когато го погледна отново, чертите й бяха спокойни.

— Приключихме ли с това? — попита. — Готови ли сме да продължим?

— Готови сме — кимна Роби.

През останалото време на полета се занимаваха единствено с детайлите на предстоящите си действия. Търсеха както слабостите, така и предимствата. Малко преди да кацнат в Канада, Рийл се облегна назад, разтърка очи и се извърна да го погледне.

— Да речем, че оцелеем — прошепна тя. — Какво мислиш да правиш след това?

Той сви рамене.

— А ти мислила ли си за бъдещето?

— Аз съм просто уморена, Роби.

— Виждам.

— Тя липсва ли ти? — попита внезапно Рийл. — Имам предвид жената, която те е наранила?

— Не — отвърна той, но гласът му не прозвуча убедително.

— Ясно — кимна Рийл и се облегна на креслото си.

— Обвинявам себе си.

— Защото си изпитал чувства?

— Защото не си свърших работата.

— Но работата ти изисква да не изпитваш чувства, нали? — внимателно го изгледа тя.

— Работата си е работа.

— А животът си е живот. Единствен.

— Да смятаме ли, че изчерпахме темата? — тръсна глава той.

— Имаш ли представа колко души са оцелели толкова дълго, колкото нас?

— Предполагам, че не са много — отвърна Роби.

— Би трябвало да си мислил за живота след това.

— Мислил съм. Но не чак сериозно.

— Съветвам те най-настоятелно да не отлагаш. Защото като нищо може да извадим късмет и да се измъкнем живи.

Частният самолет кацна в Монреал. Там кацаха и всички самолети, с които пристигаха участниците в конференцията.

Рийл и Роби се прехвърлиха в кола, за да изминат с нея едно доста голямо разстояние.

— Защо тук? — попита Рийл. — Защо една конференция за Близкия изток трябва да се провежда толкова далече?

— А къде да я проведат? В средата на Манхатън? Или някъде до Белия дом?

— Не е лесно да стигнат до тук.

— Това е една от причините да изберат именно това място — отбеляза Роби. — Ограничен достъп. По-лесна проверка на хората, които пристигат и заминават.

— А кой е организаторът? ООН ли?

— Канадците. Техният премиер си тръгна от Дъблин по-рано, за да произнесе приветствена реч при откриването на конференцията.

— Странен избор.

— Всичко е странно — съгласи се Роби.

Главната улица на градчето не беше широка, но бе претъпкана с магазини. Роби имаше чувството, че това място се намира в снежен глобус.

Или по-скоро в капана на снежен глобус. Движението по тротоарите беше точно толкова интензивно, колкото това по уличното платно. Но навсякъде се виждаха контролно-пропускателни пунктове, обслужвани от тежковъоръжени полицаи. Претърсваха се коли, проверяваха се документите на пътуващите в тях.

По тази причина Роби и Рийл се постараха да избегнат тези пунктове. Бяха отседнали в хотел извън града. Там оставиха оръжията си, а след това тръгнаха поотделно към центъра. Пеша.

Роби обхождаше улиците и в двете посоки, стараейки се да запамети в детайли всички важни места — най-вече старата сграда на кметството, където щеше да се проведе конференцията, и натоварените с охраната, които не спираха да обикалят наоколо. Той знаеше, че и Рийл прави същото.

Вече беше стигнал до заключението, че сценарият за едновременното ликвидиране на много хора на различни места е по-малко вероятен. Защото такъв сценарий изискваше прецизна съгласуваност във времето и голяма доза късмет. А всички професионалисти бяха наясно, че тези две условия рядко са налице при подобни мисии.

Ударът щеше да бъде един, с интензивен огън или експлозиви, насочени към обща мишена. Тук се включваха няколко лидери, ръководещи терористични организации под маската на правителства. Какво пък толкова, разни луди бяха получавали възможност да говорят от трибуната на ООН в Ню Йорк, така че това едва ли беше немислимо. Част от тях дори бяха избрани с мнозинство в своите страни, упражнили демократичното си право да поставят начело когото пожелаят.