Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

Тази вечер щеше да ги използва по предназначение.

Наложи се да се катери в пълен мрак. Дори и най-малкото фенерче-писалка би го издало — все едно да запали сигналните светлини на кораб. В замяна на това имаше луна, която едва-едва надничаше иззад облаците. Това беше и добро, и лошо. Добро, защото би могъл да види някое място за захващане, което на тъмно би пропуснал. И лошо, защото, ако бяха организирали патрули около къщата, най-вероятно щяха да го засекат.

Продължи нагоре. На два пъти се подхлъзна, веднъж за малко не падна, но ръката му все пак успя да се вкопчи в перваза на тъмен прозорец, който се оказа затворен.

Той бръкна в джоба си и извади швейцарското армейско ножче, което охраната на периметъра не беше открила.

Няколко секунди по-късно отвори прозореца и безшумно се спусна на пода. Сега вече се наложи да използва фенерчето писалка, тъй като в стаята цареше почти непрогледен мрак.

Вътре нямаше нищо с изключение на малко стари мебели, няколко кутии от боя, платнища и ръждясали инструменти. Сякаш някой бе решил да ремонтира, но после се беше отказал.

Роби пое към вратата. Бавно. Подът беше покрит със старо дюшеме, а дюшеметата обикновено скърцаха. Не пристъпваше, а плъзгаше крака по дъските. Не след дълго стигна до вратата и долепи ухо до нея.

Долови някакъв шум, който идваше отдолу.

Насочи фенерчето към пантите. Изглеждаха стари и ръждясали, което не беше добре. Ако тръгнеше да отваря, почти сигурно щяха да нададат вой като пикиращ изтребител.

Огледа се. Очите му попаднаха на купчината кутии, инструменти и платнища. Пристъпи към тях, разрови ги и измъкна флакон с машинно масло.

Върна се при вратата и се зае да смазва пантите. Изчака маслото да проникне надълбоко и внимателно я открехна.

Слава на Бога, който винаги се грижи за детайлите, помисли си той, докато надничаше в процепа между вратата и рамката.

Коридорът беше пуст. Насреща имаше три врати.

Той извади ножчето си. Беше слабо оръжие срещу пистолетите, но друго нямаше. Включи и фенерчето, защото коридорът беше съвсем тъмен. Целта му беше да огледа ключалките и настилката пред вратите.

Откри миниатюрни парченца ръжда само пред една врата, която очевидно беше отваряна. Забеляза, че и пантите са смазани.

Вратата беше заключена, но десет секунди по-късно, благодарение на ножчето, той я отвори и внимателно пристъпи вътре.

В дъното имаше дълга стойка, на която бяха окачени дрехи. Приближи се до тях и се зае да ги оглежда. В главата му започваше да се оформя нов план. Напълно подходящ за ситуацията и надеждно прилаган при редица антитерористични акции.

Постепенно започна да си дава сметка, че е ударил джакпота. Стаята приличаше на оръжеен склад в голяма военна база. Тук беше пълно с най-различни оръжия, небрежно струпани на купчини. Неразборията сочеше, че екипът или се отнасяше нехайно към своите задължения, или смяташе противника си за твърде слаб, за да окаже сериозна съпротива. Съдейки по обстановката в града като цяло, беше по-скоро второто.

Всъщност оръжията със сигурност не бяха минали през контролните пунктове. Хората там едва ли биха ги пропуснали като джобното му ножче. Явно някой беше платил, за да бъдат внесени в периметъра. Съществуваше и друга възможност: да са били докарани тук предварително, още преди блокадата.

Роби си избра няколко пистолета и два автомата, прибавяйки към тях толкова муниции, колкото беше в състояние да побере раницата му. В идеалния случай би трябвало да повреди останалите оръжия, като изкриви ударниците им, само че не разполагаше с подходящи за целта инструменти. Освен това подобна работа изискваше време, а и щеше да вдигне много шум.

После му хрумна друга идея. Извади телефона си и започна да ги снима.

Това, което възнамеряваше да направи с тези снимки, носеше голям риск, но без тях положението щеше да е още по-рисковано.

Рийл го чакаше в малкия семеен хотел, предварително определен за срещата им. Преди да му отвори, тя погледна през шпионката на стаята, която бяха наели.

Той влезе, измъкна раницата изпод дрехите си и хвърли оръжията на леглото.

Рийл взе в ръце един МР5.

— С колко оръжие разполагат?

— Достатъчно, за да срутят целия град и пак да им остане.

— А колко души е групата им?

— Поне две дузини, ако се съди по струпаното оръжие. Какво стана с Кент?

— Отседнал е в най-добрия хотел на това градче. Оставих го да си пие шерито пред камината.