Дэвид Балдаччи - Перфектният удар

— Каква е ролята му според теб? Едва ли ще участва лично в нападението. Ти каза, че някога, доста отдавна, е бил един от нас.

— Според мен са го изпратили да контролира нещата — отвърна Рийл. — Видяхме го да излиза от сградата с оръжията. Вероятно е обсъдил с бойците плана за нападението и задачите на всеки поотделно.

— Как мислиш, че ще се изтеглят?

— С оръжието, за което ми разказа, лесно биха могли да си пробият път. Вероятно ще напуснат страната с частен самолет, който ги чака на някое частно летище наблизо. — предположи Рийл. — А Кент?

— Според мен той е получил някаква официална роля като представител на САЩ. Ще се прави на изненадан като всички останали, а след това спокойно ще се прибере у дома, доволен, че е жив за разлика от много други, и със съответното скръбно изражение… — Замълча за момент, после попита: — Все още ли сме на мнение, че ударът ще бъде нанесен по време на церемонията при откриването?

— Тя ще се проведе в една голяма зала, Роби. Открито пространство с многобройни позиции за стрелба, след като успеят да нахлуят в охранявания периметър. Набелязаните цели няма къде да се скрият.

— Значи излизат от там и хващат самолета, а Кент се прибира у дома да докладва за успеха.

— Не и ако успеем да ги спрем — отбеляза тя.

— Ние трябва да ги спрем. Защото друга линия на защита просто няма да има.

— Дяволски тънка линия — въздъхна Рийл.

— Ако те наистина разполагат с две дузини хора, които са добри почти колкото нас, ние можем да ликвидираме половината или дори две трети от тях, стига да имаме късмет и да успеем да ги изненадаме. И това може да се окаже достатъчно, за да предотвратим удара.

Тя го погледна втренчено и на устните й се появи усмивка.

— Не звучи зле като наследство: „Роби и Рийл спасиха света“.

— Като пожертваха собствения си живот?

— Никой няма чак толкова голям късмет, Роби. Дори и добрите. — Тя взе един пистолет, провери пълнителя и го затъкна в колана си.

— Трябва да преценим къде и как да ги ударим, за да получим максимален ефект.

— Това зависи от тактиката, която ще изберат, и в никакъв случай няма да е лесно. — След тези думи Роби й разказа какво още беше открил в импровизирания склад.

— Разбрах, разбрах — започна да кима Рийл още преди да е свършил. — Това предлага известни шансове и на нас.

— Точно така.

— Значи игра на изчакване?

— Търпението е добродетел — отвърна Роби. — А утре то ще бъде единственото, което може да ни опази живи.

— Но нали си даваш сметка, че когато излезем на сцената, срещу нас ще стрелят от две страни?

— Ще концентрираме огневата си мощ върху нападателите. И можем само да се надяваме, че охраната ще разбере какво се случва.

— Докато се води безразборна стрелба и хората панически бягат? Забрави. Ще бъде пълна лудница.

— Е, нали казах, че можем само да се надяваме. Освен това ще трябва да се разделим.

— Предлагайки им две цели вместо една?

— Точно така.

— Това означава да намалим концентрацията на стрелбата.

— Няма как иначе. Но ползата ще бъде по-голяма от щетите.

— В такъв случай ще трябва да изберем позициите си крайно внимателно. — Очите й замислено пробягаха по лицето му. — А ако все пак оцелеем, ще бъда изправена пред други проблеми. Защото съм издирвана.

— Не и от мен. Вече не. Аз ще ти помогна, Джесика.

— Не можеш, Роби. Досегашните ти действия са достатъчни, за да те обвинят в държавна измяна, но ако спреш изпълнението на апокалиптичния сценарий, положително ще ти простят. Но не и ако продължаваш да си сътрудничиш с врага. В случая — с мен.

— Действала си при смекчаващи вината обстоятелства.

— Недоказани. А дори и да се докажат, това вече няма да има значение. Знаеш как работи системата.

— Искаш да кажеш как не работи.

— Дай да видим как ще се развият нещата утре. Може би всичко ще се оправи от само себе си.

— Окей — кимна Роби. — Ще изчакаме и ще разберем.

Утрото беше студено и ясно. От устите на хората излиташе пара. Лидерите на различни арабски държави намръщено крачеха към своите автомобилни кортежи, а студеният вятър развяваше полите на широките им роби.

Часът беше осем сутринта. Всички бяха напрегнати. Имаха чувството, че гражданите на това градче искат събитието да приключи час по-скоро. И тяхното желание щеше да бъде удовлетворено, но не по начина, който очакваха.

В сградата, определена за церемонията по откриването, се влизаше и излизаше само от едно място — нещо, което изглеждаше обнадеждаващо от гледна точка на сигурността. Но то имаше и своите недостатъци.