Дэвид Хосп - Невинност

— Можеш да останеш, ако искаш, но ще е доста странно — отвърна Фин.

— Слокъм ще се ядоса много. Ще изпрати друг при теб.

Адвокатът се замисли.

— Има ли и други момчета като теб, които не са доволни от естеството на работата при Слокъм? — попита.

Чарли сви рамене.

— Има няколко.

— Трябва да ме запознаеш с тях. После ме остави сам да се оправя със Слокъм и чакай да ти се обадя.

Младежът се изправи и тръгна към вратата.

— Скапана работа.

— Когато пораснеш, все по-често ще се убеждаваш в това — отговори Фин. — Когато съдбата е на твоя страна, радвай се.

Събота

15 декември 2007 година

В събота вечерта Лусинда Гомес запали свещите на прозореца на скромното си жилище — малка стаичка на първия етаж с изглед към една от опустелите улици на Източен Бостън. Беше й се превърнало в ритуал. Тя беше чакала с нетърпение повече от месец да дойде време за този ритуал. Всяка година се захващаше с коледната украса на втората събота преди Коледа и първата символична стъпка беше да запали свещите на прозореца. Щеше да ги пали всяка вечер до втори януари. Три седмици празненства бяха достатъчно според нея. Но не споделяше ентусиазма, с който някои окичваха домовете си с червени и зелени лампички още след Хелоуин и комерсиализираха по този начин раждането на Спасителя. Тези хора вероятно дори не бяха истински вярващи християни, а и тя беше сигурна, че ако Христос ги видеше, щеше да остане крайно възмутен.

Лусинда седна в любимото си кресло, обърнато към прозореца, облегна се назад и отпи от шерито си. Алкохолът загря гърлото й. Вечери като тази бяха едно от последните удоволствия на седемдесет и осем годишната вдовица. Беше прекарала почти целия ден в църквата и сега се чувстваше пречистена. Ако през нощта дойдеше и нейният час да напусне този свят, както често се молеше, щеше да се срещне с Господ с увереността на човек, който поне по нейно убеждение беше извършил и изповядал последния си грях преди много-много време.

Беемвето не беше мръднало от мястото си, забеляза тя, докато удобно седеше в креслото си. Младежът зад волана отпиваше от поредната си чаша кафе. Виждаше го там вече няколко вечери, поне от четвъртък вечерта, когато го видя за първи път. Той изчезваше през деня, но когато слънцето се скриваше зад хоризонта, отново се появяваше, което по това време на годината ставаше най-късно към четири следобед. Тя се изкуши на втората вечер да се обади в полицията, но след като го понаблюдава известно време, реши, че на нейната улица скоро не е имало толкова чисто и прилежно облечен господин.

По някакъв странен и необясним начин благодарение на непознатия тя дори се чувстваше в по-голяма безопасност. Започна да го възприема като някакъв ангел-пазител и мисълта, че вниманието му беше насочено към „Сейнт Джуд“ — църквата от другата страна на улицата, й даваше утеха. Тъмната и застрашителна постройка, която щеше да опустее напълно в продължение на седмици, а после щеше да бъде подложена на радикални промени, беше единствената й утеха в продължение на повече от петдесет години. Липсваха й дните, когато това място все още беше Божи храм. И сега искаха да й я отнемат. Тайните работи, които се вършеха там, само потвърждаваха подозренията, че затварянето на църквата е дело на Дявола и тя многократно беше подавала оплаквания до полицията, но служителите на реда не й обръщаха много внимание. Сигурно сега, каза си тя, накрая бяха приели тревогата й сериозно. Може би младият мъж беше полицай, изпратен да разследва случая. Едва ли, но щеше да е много хубаво, ако наистина беше така.

Във всеки случай тя беше доволна от присъствието му на улицата, като преграда между нея и злото, което дебнеше оттатък улицата, каквото й да беше то. Докато отново отпиваше от шерито си, беше обзета от необяснимо предчувствие за опасност. Не за нея, а за момчето в колата. Възможно беше да е само някаква старческа халюцинация, предизвикана от самотата и алкохола. Затова тя се опита да прогони тревожната мисъл от съзнанието си, но предчувствието се оказа по-упорито от повечето й фантазии. Тя поклати глава, щом изпи шерито си, и тръгна към леглото. Тази вечер щеше да се моли за него. Хрумна й, че младежът наистина може да има голяма нужда от Божията помощ.

Марк Добсън се прозя и отново отпи от кафето. Беше ужасно уморен от липсата на сън и от многото кофеин. Трябваше да полага големи усилия, за да бодърствува. Макар разследването да беше нова дейност за него, ентусиазмът му премина след третата нощ. А и започваха да го обземат съмнения. Може би Фин все пак беше прав. Може би Салазар беше виновен. Добсън отхвърли тази мисъл. Той имаше потребност Салазар да е невинен. Нуждаеше се от това повече от който и да било друг.