Дэвид Хосп - Невинност

Той се обърна към другите.

— Два часа — каза. — Ще чакаме.

— Приятелят ни е тук — обади се един от подчинените му.

— Добре. Имаме да обсъдим с него доста неща. — Карлос отново се обърна към прозореца, премисляйки в същото време всички възможни варианти. Той беше добър в обмислянето и планирането и благодарение на това в момента беше жив. Докато обмисляше сложните сценарии, забеляза една сянка да се движи бързо върху циментовата площадка пред къщата на свещениците. Той дръпна леко завесата, за да види по-добре. Присви очи и мислено добави към плановете още един, неочаквано появил се фактор. — Изглежда, тази вечер ще имаме още един гост. — Той се обърна към двамата мъже: — Посрещнете подобаващо гостите.

Марк Добсън стоеше с гръб към къщата. „Дотук добре“ — каза си. Постоя, докато дишането му се нормализира. Пресичането на паркинга пред църквата беше единствената по-рискована част от разузнавателната му мисия и изглежда я беше изпълнил успешно. Сега оставаше само да направи една снимка. Изчака още няколко минути, да не би някой да изскочи от къщата да го сграбчи. Беше готов да бяга, ако се наложи, но по всичко личеше, че няма да е необходимо.

Бавно и тихо започна да заобикаля сградата и да върви към фасадата. Два пъти, докато минаваше покрай прозорците на първия етаж, предпазливо подаваше глава и надникваше вътре, за да провери дали ще може да направи снимка и веднага да се върне в колата си. Но прозорците бяха затъмнени и той трябваше да продължи напред.

Когато стигна до ъгъла, се наведе и приклекна. Пред него имаше автомобилна алея, която водеше до двуместен гараж, пристроен към къщата. Микробусите и седанът бяха минали по тази алея. Тогава му мина през ума, че излага живота си на голяма опасност. Ако казаното от Салазар беше истина, тогава тези хора бяха съумели да опазят бизнеса си десетилетия наред. И те нямаше да се отнесат великодушно към неговото натрапване. Но какво толкова щяха да му направят? Да му теглят един хубав бой? За Добсън, който в момента се намираше на прага на нов живот, рискът напълно си заслужаваше.

Той се промъкна и се скри зад един варел до стената. От мястото си видя микробусите с отворени задни врати. Нещо с ужасна миризма капеше от тях. Миризмата нямаше как да се предаде на снимката. Трябваше му нещо повече. Той се надигна леко, в готовност да продължи.

Тогава я видя.

Не беше на повече от шест години, с черна коса, сплъстена на кичури пред очите, с изцапани от кал и мръсотия дрехи. Стоеше на вратата до гаража, надничаше иззад ъгъла право към него. Тя не каза нищо и погледът й беше празен, лишен от детско излъчване.

Той допря пръст до устните си. После извади телефона си от джоба и го вдигна, за да й го покаже. Тя сбърчи чело от любопитство и проточи вратле иззад вратата. Той насочи камерата на телефона към нея и се концентрира върху това да го задържи неподвижно. Натисна бутона с разтреперани ръце. Светкавицата на камерата блесна и той доближи дисплея до очите си, за да види снимката.

Образът й беше запечатан от камерата и сърцето му заби по-силно от вълнение. Сега разполагаше с необходимото му доказателство. Със снимката и историята на Салазар със сигурност имаха шанс да се преразгледа присъдата.

Докато беше коленичил зад варела, вгледан в снимката на момиченцето, което не без преувеличение можеше да се каже, че държеше ключа към свободата на неговия клиент — той забеляза нещо странно. За онази част от секундата, която му отне да направи снимката, нейното изражение се беше променило. То вече не беше изражение на любопитство, а на непресторен страх и ужас. Очите и устата й бяха широко отворени, сякаш беше онемяла от страх от нещо невидимо.

Докато разглеждаше снимката, той забеляза още нещо необичайно: очите й не бяха фокусирани върху камерата, а върху нещо друго. Нещо над камерата, зад нея. От това разкритие той едва не изгуби равновесие и не падна. Понечи да се обърне назад, но така и не успя. За последно погледна към малкия екран на телефона. После всичко потъна в мрак.

Понеделник

17 декември 2007 година

— Слушам ви, господин Фин — каза Дюмондс. — Вие поискахте срещата.

Фин седеше в единия край на голяма маса в луксозно обзаведената конферентна зала в офиса на Дюмондс. Намираха се на четирийсетия етаж на огромен небостъргач от стъкло и стомана. Дюмондс беше настоял срещата да се състои в неговата кантора и Фин разбираше защо. Той искаше да има предимството да е на свой терен. Много адвокати даваха мило и драго да са на собствен терен, когато водеха съдебни битки. Това им даваше чувство за контрол на ситуацията.