Дэвид Хосп - Невинност

Пипнешком потърси телефона си на пода на колата, но когато го намери, мъжът се беше върнал в колата си и беше потеглил също по маршрута на микробусите.

Изведнъж всичко застана на мястото си. Добсън слезе от колата, пресече улицата и се покатери по оградата.

Карлос Вилегас стоеше в тъмната стая на втория етаж и гледаше през прозореца навън. Приличаше на сокол, с масивен нос и изпъкнали вежди. Очите му шареха из мрака навън.

Вдигна телефона до ухото си и дръпна от цигарата си.

— Кога ще ги изкараме? — попита.

— След два часа.

— А парите?

— По десет на парче. Общо сто хиляди. Ще ви чакат там.

— Само седем, не десет.

— Моите хора ми казаха десет. Да не сте изгубили три?

— Три от тях бяха поръчани от други клиенти — отвърна Карлос. — Така поискаха те.

— И ти ли искаш така? — попита зловещият глас от другата страна на линията.

— Казах ти, поръчаха ги други клиенти. Аз държа на думата си.

От другата страна последва смях.

— Разбира се, че държиш. Никой не го оспорва. Но това означава, че ще вземеш с трийсет по-малко.

— Съгласен, седемдесет. — Карлос затвори телефона и отново дръпна от цигарата. Другите двама мъже в стаята запазиха мълчание. Те знаеха добре, че не е желателно да говорят, когато Карлос мисли.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Си, Падре — отговори един от мъжете.

„Падре“! Кога беше остарял толкова много? Сякаш беше вчера, когато започваше, когато се бореше за оцеляване по улиците на Източен Лос Анджелис, притискан от мексиканците — „Чиканос“ — на изток, и от чернокожите — „Крипс“ — на запад. Беше като месомелачка, почти като в Салвадор в разгара на гражданската война. Единственият начин да оцелее беше да е още по-луд от останалите. „Локо“. Това беше уличният му прякор в онези времена и той си го беше получил заслужено. Скоро след като излезе на улицата, никой не искаше да се сблъсква с неговата банда. Не си струваше да се лее толкова кръв. И така те продължиха да размахват ножове, докато въпросът вече беше не на оцеляване, а на господство.

И ето го сега, две десетилетия по-късно, старецът, Падре. Лидер на една от най-страшните престъпни организации в света. Имаха в редиците си над сто хиляди души — от Салвадор чак до Мичиган. И нищо не беше непосилно за тях. Всичко беше достъпно. Предан отряд от наемници и неизчерпаем източник на пари в брой. Карлос, мислеше си той, беше като много от великите водачи в историята. Рокфелер, Кенеди, Фидел. Всички те си бяха извоювали властта в сянката на закона, докато в един момент бяха станали достатъчно могъщи, за да се превърнат в самия закон. И той вървеше по техния път.

Не че ако някой го видеше, щеше да го свърже с тях. Беше висок метър и осемдесет, тежеше малко над осемдесет килограма. Тялото му беше здраво като стоманен кабел. Вените изпъкваха на ръцете му, краката му, врата му, давайки живот на татуировките. Неговите официални отличителни знаци. Те покриваха всеки квадратен сантиметър от тялото му, от краката до обръснатата му глава. Змии и дракони, ацтекски божества, които пълзяха из цялото му тяло. Той имаше чувството, че изпълват душата му. Но единственото изображение, което имаше значение за него, заемаше целия му гръден кош: артистично изписана абревиатура, която представляваше истинската му принадлежност. „ВДС“. Това съкращение беше неговата личност, неговата същност.

Той погледна през прозореца към сградата на църквата и се успокои. Странно, но винаги се беше смятал за набожен човек. Католическата църква беше силна и влиятелна в Салвадор и майка му също беше вярваща. Беше се опитала да приучи децата си на уважение към Църквата и нейното учение. В крайна сметка не някой друг, а радикално настроените свещеници бяха причина за смъртта й, тъй като поставиха беззащитните селяни на фронтовата линия на войната. Когато убиха майка му, Карлос насочи гнева си към комунистите, като се присъедини към Ескадроните на смъртта. Но по някаква причина никога не намрази истински Църквата — или поне не онази част от нея, която беше толкова важна за майка му.

Може би затова беше избрал това място. Тук се чувстваше по-близо до нея, отколкото се беше чувствал от десетки години. Щеше да му е мъчно да я напусне, но от дългогодишния си опит знаеше колко е опасно да останеш на едно място по-продължително време. Още една седмица и щяха да тръгнат отново, но тази седмица беше съдбоносна за него. Доставката беше уговорена за следващата събота. От нея щеше да спечели повече отколкото беше спечелил предишните десет години. След това щеше да нареди на хората си да си намерят ново място за щаб, както бяха правили петнайсет години поред. Но определено щеше да му е мъчно за това място.