Дэвид Хосп - Невинност

— Моля те, може ли да го наричаме Коз?

— Само казвам, че той е такъв, какъвто изглежда.

— Подозирам, че искаш да кажеш и нещо повече.

— Именно. Та къде, по дяволите, бъркам с него?

— Трябва да разбереш, че в този свят нещата са доста прости, черно-бели. Мисля, че той възприема ситуацията като „аз-момчето“ и „ти-момичето“. Просто не знам какви мисли предизвиква у него жена като теб.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това жена като мен? Много любезно, няма що!

— Много добре знаеш какво имам предвид. Ти си интелигентна, разкрепостена и модерна жена. Не съм сигурен дали ще паснеш на калъпа, с който е свикнал да борави неговият мозък.

— Кой е казвал, че ме интересува мозъкът му?

— Ето, виждаш ли за какво говоря? Например не съм сигурен дали идеята за жена с либидо е нещо, за което той е подготвен.

Тя поклати глава.

— Грешиш. Жените ги усещат тези работи. Подготвен е.

Фин сви рамене.

— Освен това имаме проблем и с речника ти.

— За какво говориш, мамка му?

— Ето, точно за това.

Тя замълча и адвокатът виждаше, че си повтаря наум думите, които беше произнесла. После вдигна халбата и замислено отпи от бирата.

— Майната ти. Според мен ти подценяваш Коз — каза тя унило.

Гласът му прозвуча зад тях, по-точно зад гърба й:

— Ето с този проблем се сблъсквам цял живот. Хората винаги ме подценяват.

Двамата се обърнаха и видяха Козловски, който се настани помежду им. Фин забеляза как лицето на Лиса пребледня.

— Коз? Отдавна ли стоиш зад нас? — попита той.

— Току-що влязох. Защо? Нещо лошо ли говорехте за мен?

Лиса се изчерви. На Фин му беше трудно да се сдържи да не се засмее въпреки неловкостта на ситуацията.

— О, да, откакто сме дошли, все за теб говорим.

— Така ли? Има ли нещо важно, за което трябва да знам?

— Ами не. Само се чудехме дали не си гей — отвърна Фин.

Лиса го ритна толкова силно по кокалчето, че той изохка.

— Иска ти се — изръмжа Козловски на адвоката.

— Несъмнено — съгласи се Фин.

— Какво ще пиеш? — попита го младата жена, очевидно се опитваше да смени темата.

— Уиски — отвърна Козловски.

— Каква марка?

Детективът погледна към Фин.

— Този ли задник черпи? — попита, Фин кимна. — Тогава да е от най-скъпото.

Тримата останаха в бара още около час, след което Фин реши, че е време да тръгват. Трябваше да се отбие до кантората, за да си вземе малко работа за вкъщи, и не искаше да се бави много. Мислеше си, че той е душата на компанията и ако си тръгне, групата ще се разпадне, но се оказа, че не е бил прав.

— Искаш ли да останем за по още едно? — попита Лиса Козловски, когато Фин стана да си ходи. Адвокатът сметна въпроса за твърде агресивен ход и очакваше да последва отказ и извинения от страна на частния детектив. „Трябва да се прибера у дома, защото замразената ми вечеря ще се развали. По „Хистъри Ченъл“ ще повтарят любимия ми епизод от „Оръжията на Първата световна война“. Тази вечер ще каня у нас членовете на читателския клуб на частните детективи.“

— Да, защо не — обаче отговори Козловски.

— Сериозно ли? — Фин не можа да скрие изненадата си, заради което Лиса го прониза с нажежения си поглед.

— Защо, проблем ли има? — попита детективът.

— Не. — На адвоката му се стори, че сякаш езикът му внезапно се уголеми и изтръпна.

— Приятен уикенд тогава.

— Благодаря. Приятен уикенд и на вас.

Фин постоя няколко секунди като идиот, след което се обърна и тръгна към вратата.

Докато вървеше към кантората, той клатеше глава. Възможно ли беше през цялото време да се е заблуждавал за Козловски? Мисълта за детектива и Лиса като двойка беше прекалено нереална. Но защо? Козловски беше по-възрастен, но не чак скандално стар. И в много отношения двамата може би си подхождаха. Но нещо просто му се струваше странно. Не, нямаше начин нещата между двамата да се получат. Или пък щяха да се получат?

Фин все още се чудеше, когато доближи сградата на кантората. В Ню Инглънд през декември рано се стъмняваше. Беше тъмно като в рог, въпреки че едва минаваше шест часът. Когато извади ключа и го пъхна в ключалката, една сянка се появи иззад ъгъла на малката сграда.

— Ти ли си Фин?

Адвокатът вдигна очи към непознатия. Мъжът стоеше встрани от светлината на уличната лампа, което позволяваше да се види само тялото му, но не и лицето. Тялото му беше едро.

— Аз съм.

— Трябва да говоря с теб.

— За какво?

— За делото. Но не тук, вътре.