Дэвид Хосп - Невинност

Вървейки по пътеката, успоредна на Бийкън Стрийт, той се спря, погледна към езерото Фрог Понд, което беше замръзнало преди две седмици. Дърветата бяха окичени с бели приказно красиви светлини, които се сливаха със снежинките. Той прогони натрапчивата мисъл от главата си, докато се вслушваше във виковете на децата, които се пързаляха по ярко осветената заледена повърхност на езерото. Въодушевените гласчета го изпълниха с топли чувства поне за кратко.

Неговото детство беше преминало по коренно различен начин. Беше дете на имигранти от първо поколение, бежанци от Полша, избягали от комунистическите репресии, обхванали страната през петдесетте и шейсетте години на двайсети век. Родителите му обаче бяха успели да се доберат до Бостън, където бяха подложени на мъчително оцеляване. В град, разделен ясно на територии на брамини, ирландци и италианци, поляците често биваха изтиквани в ъглите. Баща му беше опитен работник-металург, но никой в Бостън не би го наел на толкова високо платена работа. Като резултат от това в семейството работеха всички, колкото да изкарат прехраната. Том Козловски започна работа още на шест години, като помагаше за почистването на сергиите за риба на Северния пазар, където майка му продаваше дребна треска за грошове. „Щом може да ходи, ще работи“, спомняше си той думите, произнесени от баща му на развален английски, когато собственикът на сергиите го попита дали е честно и морално толкова малко дете да работи.

Когато сърцето на баща му отказа на четирийсет и пет, Коз беше само на седемнайсет. Никой не знаеше дали семейството ще оцелее. Нощта, в която баща му почина, Коз, който не беше набожен, влезе в кварталната католическа църква и отправи молитва към господ за напътствие. Отговорът дойде от млад свещеник, чийто брат беше сержант в Бостънската полиция. Братът съжали Козловски и му уреди да стане полицай на осемнайсетия му рожден ден. От този ден, макар и да не се водеше за вярващ, Козловски остана предан на Църквата. В края на краищата, кой беше той да спори, след като господ се беше отзовал на молитвата му?

И в свят, в който принципът „услуга за услуга“ беше водещ, неговата преданост към полицията не остана невъзнаградена. В продължение на двайсет и пет години той беше кръстоносец, посветил живота си на реда и закона. На него. „Да защитавам и служа“ за него беше не само полицейски девиз, а призвание. И винаги когато се налагаше да жертва личния си живот, той се обръщаше към сцени като тази на Фрог Понд. Това му даваше утеха и увереност, че благодарение на неговия труд в обществото цари спокойствие и мир, благодарение на това децата имаха възможност да се радват на детство, от каквото самият той беше лишен. И това му беше напълно достатъчно. В края на краищата, не може да ти липсва нещо, което никога не си имал.

Но тази вечер утехата беше илюзорна. Случаят на Салазар непрекъснато го измъчваше, Фин вероятно беше прав — този човек си беше заслужил наказанието. Тези разсъждения със сигурност бяха позволили на Козловски да погребе собствената си вина за петнайсет години, но сега плиткият гроб на неговата съвест беше разровен и разложението беше на път да обхване душата му.

Той отново хвърли поглед към децата, които се пързаляха в кръг по осветената ледена площадка в подножието на хълма. Смехът им достигна до него. За миг се запита какъв ли е бил смехът на Росита Салазар. Опита се да прогони тази мисъл, но тя упорито се промъкваше отново в съзнанието му. Против волята си той подсъзнателно се запита какво ли е да растеш, без да познаваш баща си, какво е да се бориш с живота напълно сляп. И в сянката на тези жестоки мисли се таеше главният въпрос, който беше избягвал толкова дълго време. Правилно ли беше постъпил той?

Въпросът продължи да го преследва и когато пъхна ръце в джобовете си и си тръгна. Вината не беше негова, утешаваше се той. В крайна сметка, не беше станало по негова воля.

Петък

14 декември 2007 година

Фин не размисли за случая на Салазар. Все пак беше успял да убеди съдия Кавана да нареди да им предоставят ДНК доказателствата за нов анализ, което не беше никак малко. Първоначално именно затова се бяха обърнали към него. Не беше негова вината, че на съдията му беше безразлично какво ще покажат новите анализи на ДНК и че нямаше намерение да пуска на свобода Салазар.

И ако на Марк Добсън му се прекарваха няколко безплодни седмици, това си беше негова работа. Фин беше реалист и имаше твърде много други задачи, на които трябваше да обърне внимание. Той беше изключителен адвокат по наказателни дела и беше способен на чудеса в съдебната зала, но, от друга страна, мразеше търговската част на професията. Законът изискваше адвокатът редовно да издава на клиентите си фактури за извършените услуги и тези услуги да бъдат заплащани също така редовно. Кантората трябваше да получава пари, за да не затвори вратите, за да може компютрите в офиса да не спират да работят. А Фин трябваше да се грижи и Козловски и Лиса да имат здравни осигуровки поне с минимално покритие. Имаше и асистентка, която идваше два дни в седмицата, за да му помага в работата, но това беше несъмнено най-лошата страна на самостоятелната му практика. В предишната кантора отговаряше само за възложените му задачи. Кантората разполагаше с щатни служители и отдели, които се грижеха и за най-малката административна подробност. Тогава не си беше давал сметка какво невероятно улеснение е това.